Матю Райли - Петимата велики воини

Вдигна ножа си… а Мечо Пух замахна отчаяно към гърлото му!

Ятагана обаче опитно се дръпна, колкото върхът на ножа да профучи на сантиметър от адамовата му ябълка.

Усмихна се.

— Впечатляващ последен опит, братко, но както вече казах, не можеш да ме победиш. Никога не си можел. И сега нищо не може да те спаси.

С покрито с разрези, сол и пот лице, с черна кървава дупка на мястото на лявото око, Мечо Пух изгледа свирепо двуличния си брат. Дясната му ръка все още беше протегната, така че върхът на ножа му се намираше точно под брадичката на Ятагана.

Гласът му бе дрезгав шепот.

— Само още нещо…

— Ох, мамка му… — Лешояда го видя.

Но не и Ятагана.

— Ка…?

Компактният взрив от малкото парче пластичен експлозив, което Мечо Пух бе измъкнал от пръстена на брадата си и бе залепил за върха на ножа, взриви долната половина от лицето на Ятагана. Джобът застоял метан наоколо пламна ярко и изгори протегнатата дясна ръка на Пух.

Ужасен нечовешки писък разцепи въздуха — първобитен рев, смразяващ кръвта крясък — и когато димът от кратката експлозия се разнесе, пред очите им се разкри страховита версия на някога красивия Ятаган — само с половин лице, той пищеше въпреки липсата на долна челюст.

Цялата долна половина на лицето му беше отнесена от взрива и сега представляваше кървава пихтия, смес от кости, кръв, оголени зъби и висящо месо. Писъкът му бе писък на ужас, неверие и тотална агония.

Ятагана се олюля, изпусна позлатеното си оръжие и се вкопчи в другаря си, който се сви от отвращение…

… но в следващия миг Лешояда се окопити и се обърна към Мечо Пух…

… и видя как ръката му рязко се стрелна…

… и нещо се заби дълбоко в гърлото на Лешояда.

Той се олюля, посегна към гърлото си и стисна забилия се дълбоко в него позлатен кинжал на Ятагана. Мечо Пух го беше хванал за острието, когато Ятагана го беше изпуснал, и с едно бързо движение го беше запратил право в гърлото на Лешояда.

Лешояда се помъчи да поеме въздух, но трахеята му вече не работеше. Очите му се изцъклиха. Запрепъва се назад, лицето му стана пурпурно, той падна на колене и се строполи по очи върху твърдата сол, от което острието на ножа се показа от задната част на врата му. Тялото му се отпусна и не помръдна.

Ятагана още пищеше пронизително, когато стигна ръба на ямата и полетя в нея, падна в саламурата с цвят на мляко и пляска и се мята цяла минута, преди водата да напълни дробовете му. Накрая тялото му изплува на повърхността — отпуснато, неподвижно, мъртво.

И изведнъж в солната пещера се възцари тишина.

Мечо Пух отново се свлече до купчината сол — целият в кръв, ослепен и останал без сили.

— Стреч! — извика той. — Жив ли си?

— Да… засега… — изстена Стреч, който все още бе окован за колелото.

— Джак? — извика Мечо Пух със затворени очи.

Джак се взираше невярващо в него, изгубил дар слово — Мечо Пух току-що беше убил сам Ятагана и Лешояда в може би най-кървавата шибана битка, която беше виждал. Пусна Лили и тя изписка радостно, че Мечо Пух е жив, а лошите — мъртви.

— Джак… — отново извика Мечо Пух и отвори здравото си око.

— Тук съм — тихо отвърна Джак. — Тук сме и тримата.

— Малко съм… ранен… Джак — изпъшка Мечо Пух. — Дай ми… минутка… да си поема дъх.

— Приятел, след това, което направи, имаш цялото време на света.

Макар да им бе трябвал почти час, за да слязат в солната мина, им бяха нужни цели три, за да излязат.

Първо Джак трябваше да се погрижи за раните на Мечо Пух и Стреч, а те никак не бяха леки.

Мечо Пух успя сам да се добере до джипа, като се опираше тежко на рамото на Джак, но Стреч бе друга история. За да го извадят, Джак направи носилка от някаква стара дървена стълба и с помощта на Лили и Йоланте, които хванаха другия край, бавно и внимателно понесоха ранения си другар към джипа.

След което Джак трябваше да кара съвсем бавно, за да не друса Стреч повече от неизбежното.

По пътя Мечо Пух разказа как след разговора им тръгнали право насам, водени през последните етапи от предавателя на „Халикарнас“. В момента Кийрън и близнаците били горе — бяха се справили с руснаците Динг и Донг без проблеми — със заредения Четвърти стълб и с хеликоптер, нает от летището в Аман.

— Радвам се, че успяхте да стигнете навреме — каза Джак. — Спасихте ни задниците.

Най-после видяха пред себе си малък светъл правоъгълник — портата към горния свят.

Джипът излезе с ръмжене от мината и се озова под яркото слънце на пустинята.