Матю Райли - Петимата велики воини

Изпусна затаения си дъх. Стълбът бе в треперещата му ръка.

После Джак тихо излезе от покритата със сол камера и затвори малката дървена врата. Знаеше, че след време солните кристали отново ще я запечатат.

И си тръгна през прозрачния шлюз, без напълно да може да повярва какво е видял и направил току-що.

— Взе ли го? — попита тя.

— Да.

— А той… там ли беше?

— Там е. И изживяването беше неописуемо — тихо отвърна Джак. — Хайде, да вървим.

Пресякоха саламуреното езеро и започнаха да се катерят по скелето към галерията. Йоланте ги чакаше горе.

Лили се изкачваше първа, следвана от Джак, който я следеше да не се подхлъзне.

Джак чу писъка й, преди да разбере причината.

Късият мост от дъски между скелето и края на ямата полетя покрай невярващите му очи. Между тях и ръба зейна триметрова пропаст.

Бяха в капан на скелето.

Джак се качи при Лили и Йоланте и погледна през пропастта.

От другата страна стояха двама мъже с арбалети.

Лешояда и Ятагана.

Бяха се върнали.

— Знаели сте, че другият Стълб е фалшив — каза Джак.

Лешояда се усмихна.

— Естествено. Това място отдавна е познато на нашите хора. Същото се отнася и за тайните му. Нашият китайски колега в момента отнася онзи Стълб на руснака, без изобщо да подозира, че е безполезен. Стражите ни решиха, че вече не сме им нужни, и ни изоставиха тук, което бе добре дошло за нас.

— Мислех, че играете заедно с китайците — каза Джак.

— С наближаването на края партньорствата по взаимна изгода се развалят по естествен начин — рече Ятагана.

— Май фразата, която търсиш, е „Между крадци няма чест“ — отвърна Джак.

— Хвърли ми Стълба и може би ще пощадя момичето. Бъди сигурен, че на теб и на кралската кучка няма да ви се размине.

Джак стисна Стълба и прехапа устна.

Беше прецакан. Не можеше да стреля с огнестрелно оръжие в тази наситена с метан среда. Освен това нито той, нито Лили или Йоланте можеха да прескочат пропастта. Бяха в капан, без абсолютно никакъв избор.

Лешояда се ухили презрително и вдигна арбалета.

— Игра добре, Ловецо. Много добре. Но тук приключението ти свършва.

Джак затвори очи…

… точно когато отнякъде отекна друг глас:

— Още не!

Лешояда рязко се обърна. Ятагана, Йоланте и Лили също.

Джак нямаше нужда да го прави. Така или иначе познаваше този глас. Дълбок и дрезгав, той бе на единствения човек на този свят, който искаше да спре Лешояда и Ятагана повече и от самия него.

На Мечо Пух.

Мечо Пух стоеше със Стреч в северния край на галерията, между купчините сол. Очевидно бяха влезли в мината през същите тунели, през които беше минал и Джак, и бяха следвали оставените от него светещи пръчки.

Стояха срещу Лешояда и Ятагана като стрелци на улица в градче от Дивия запад.

Лешояда се ухили.

— Виж ти, виж ти. Тлъстият Захир цъфна.

Без да обръща внимание на саудитеца, Мечо Пух се обърна към Ятагана.

— Братко. Прост въпрос. Още ли си на страната на тази змия?

Ятагана се поколеба за миг, после вирна брадичка.

— Моят път е правилният, Захир. За нашата страна и за вярата ни.

— Ами баща ни в онази течна гробница в Русия? — попита Мечо Пух.

— Смъртта му е жертва, която съм готов да принеса — отвърна Ятагана. Лицето му изобщо не трепна.

— Значи си наистина изгубен…

— Не е нужно да умираш тук, Захир. Но ако се изпречиш на пътя ми, със сигурност ще умрем.

— Не искам да се бия с теб, братко — каза Мечо Пух. — Но ако се наложи, ще го направя. Не мога да те пусна. Съжалявам, че се стигна дотук.

И извади от колана си дълъг нож. Стреч направи същото.

На лицето на Ятагана цъфна изумена усмивка.

— Смяташ да се биеш с мен ли, Захир? С мен!? Още от деца нито веднъж не си успял да ме надвиеш. А твоят хилав еврейски приятел не може да се сравнява с Лешояда в умелото въртене на ножа.

Мечо Пух изобщо не се трогна.

— Може и да е така, братко. Но ти държиш в ръцете си наши приятели, така че ще се бием. Само един от нас може да напусне жив това място.

— Тъй да бъде — отвърна Ятагана. — Ще се бием.

И с бързината на змия вдигна арбалета и стреля. Стрелата се заби право в гърдите на Мечо Пух. В същото време Лешояда стреля по Стреч, но евреинът беше подготвен — извъртя се и стрелата профуча покрай него.

Мечо Пух се олюля, но остана на крака, със стърчащата от гърдите стрела.

Погледна Ятагана, сякаш не вярваше на станалото.

— Не съм казвал, че ще се бия честно — каза Ятагана.

Мечо Пух не помръдна. Може би беше в шок, може би…