Матю Райли - Петимата велики воини

— Това ли е единственият вход? — попита Лили.

— Съмнявам се — отвърна Джак. — На място като това може да има цели километри тунели. Вероятно по склоновете на планината има поне няколко входа.

— И какво по-точно ще правим? — попита Йоланте.

— Ще влезем — отговори Джак. — И ще видим какво ще намерим.

Джак откърти дъските на входа с една щанга и вкара малкия джип в мината.

Сякаш се озоваха в приказен свят — стените и таванът бяха напълно бели, изцяло от сол. Полупрозрачните кристали създаваха впечатлението, че се намират в замък от лед. Покритите с коричка бели пътеки бяха ужасно хлъзгави.

Намираха се в бял свят и въпреки че всеки тунел беше отбелязан с номер, всичко бе ужасно объркващо. Единственият трик, който можеше да измисли Джак за отбелязване на пътя, бе същият, използван от митичния Тезей в лабиринта на Минотавъра — оставяше по пътя светещи пръчки, така че поне да могат да се върнат.

Джак караше внимателно през мрежата белостенни тунели, които се издигаха и спускаха, виеха се и лъкатушеха.

Докато се спускаха все по-надълбоко в мината, забелязаха необичайна промяна — при повърхността тунелите бяха по-широки и по-добре изсечени, с релси за вагонетки и кабели за електричество по главните артерии; но с навлизането по-надълбоко атрибутите на съвременното минно дело постепенно изчезваха.

Тунелите станаха по-груби, по-заоблени и по-тесни; дървените греди, които поддържаха тавана, бяха по-дебели и груби. И номерата над всеки тунел вече бяха изписани с отдавна избледнели римски цифри.

Джак спря джипа.

— Вече сме в старата римска солна мина. — Погледна с опасение дървените подпори. — Да се надяваме, че тези греди ще издържат още малко. Вече е твърде тясно за джипа, ще продължим пеш.

Взе брезентовата торба от багажника на джипа и я метна през рамо.

Вървяха вече половин час.

— Имаш ли някакъв план? — уморено попита Йоланте. — Търсим ли нещо определено?

— Всъщност да…

Скоро излязоха на място, където тунелът се разделяше на три. И трите разклонения бяха затворени с небрежно заковани летви.

Обичайните съвременни предупреждения бяха изписани с яркочервена боя върху дъските, но при самите покрити със сол входове имаше и много по-стари надписи. Едва се четяха.

NOLI INTRARE. CANALIS INSTABILIS.

— На латински е — каза Лили. — „Не влизайте. Нестабилни тунели“.

— Дори римляните са имали мярка — отбеляза Джак. — Точно това търсехме.

— И то е? — попита Йоланте.

Джак се обърна към нея.

— Помниш ли писмото на Яков до Мария Магдалина във Франция? „Той почива в мир, на място, където дори могъщите римляни се боят да отидат. В бяло царство…“ Учените са приели, че Яков описва някакво враждебно за римляните място — Персия или Северна Европа. Никой обаче не се е замислял, че това място може да е затворено от самите римляни. Точно това търсех — мястото, поради което римляните са сметнали тази мина за прекалено опасна. Мястото, отвъд което „дори могъщите римляни се боят да отидат“.

Джак огледа разклоненията, сякаш ги преценяваше. След това замря абсолютно неподвижен.

— Но какво търсиш?

— Ш-ш-ш — прекъсна я той. — Не търся… слушам.

Пристъпи до левия тунел и надникна през дъските, вслушваше се напрегнато.

— Мамка му!

— Какво? — попита Йоланте.

— Слушай…

Йоланте се заслуша. И изведнъж чу.

Гласове. Далечни отекващи гласове. Някъде от затворената част на мината.

Бързо, тихо и решително Джак започна да сваля дъските.

— Някой вече е тук.

С изключителна предпазливост Джак тръгна по стръмната хлъзгава пътека, следван от Лили и Йоланте. Проходът като че ли свършваше с тъмна пропаст малко по-нататък.

— Дойдохме от север. Явно има и друг вход от юг…

Внезапно в края на тунела проблеснаха лъчи.

— Фенери… — прошепна Джак. — Тихо.

Запромъкваха се напред.

При пропастта Джак спря — проходът свършваше с откос, гледащ към друга галерия по-долу.

И там, в широката галерия, до голямо плоско устройство с формата на колело, Джак видя няколко души с фенери. Взираха се в някаква широка яма.

Ятагана и Мао Гонли, съпровождани от четирима от войниците от Спецназ на Месоядния.

— По дяволите — прошепна Джак. — Намерихме я.

Докато гледаше сцената от високата си позиция, Джак осъзна предназначението на тази галерия.

Това бе сборно място — шест шестметрови купчини сол бяха наредени в два реда по три, точно под краищата на тунели на по-високо ниво като неговия. Навремето робите, добивали солта в дълбините на мината, я бяха докарвали тук за координирано извозване до повърхността.