Матю Райли - Петимата велики воини

Хоризонталното устройство с формата на колело до Ятагана и Мао бе робско колело, което задвижваше излизащ от голямата яма конвейер. Конвейерът бе прикрепен към високо скеле — окованите към колелото роби го бяха въртели, за да вдигат кофите със сол от дъното.

А когато погледна към самата галерия, Джак изведнъж си даде сметката и за още нещо.

„Къде е Лешояда?“

Месоядния бе натоварил със задачата да открият Шестия стълб Мао, Ятагана и Лешояда. И тогава Лешояда се появи. Изкатери се по скелето от ямата…

… и държеше нещо, увито в плат.

Джак ахна.

Лешояда излезе от ямата, разви вързопа и Джак видя полупрозрачен диамантен паралелепипед.

Шестият и последен Стълб.

Стълбът на Исус.

Звукът се разпространяваше добре в подобното на пещера помещение. Чуха ясно гласа на Лешояда, когато се обърна към руснаците.

— Наградата за господаря ви — рязко каза саудитецът и го подаде на един от пазачите.

Командирът на руснаците изглеждаше доволен.

— Ще се върнем на повърхността да съобщим на генерала за находката ви.

Следвани от руските си стражи, Лешояда, Ятагана и Мао излязоха от галерията през един вход от юг.

Лили се обади:

— Татко, трябва да направим нещо. Те се измъкват…

Джак обаче не помръдна.

Продължаваше да се взира надолу към издигащото се от ямата древно скеле.

Йоланте го наблюдаваше внимателно.

— Какво има?

Джак цитира писмото:

— „Неговата мъдрост лежи все още с него, защитена от близнак, който пръв посреща всички крадци“. Близнак… — каза той, като продължаваше да се взира напрегнато надолу. — Близнак, който пръв посреща всички крадци…

И изведнъж се сети и каза тихо:

— Това е фалшификат.

— Какво? — възкликна Йоланте.

— Кое е фалшификат? — попита Лили.

Джак преглътна.

— Стълбът, който току-що взеха. Предназначен е да подлъже всеки, който дойде тук — да го накара да си мисли, че е открил истинския Стълб. Мао, Лешояда и Ятагана ще отнесат на Месоядния фалшив Стълб.

Стълба от римската епоха водеше от отвора на тунела до една от купчините сол в изоставената галерия.

Като вървеше бавно и тихо под светлината на две светещи пръчки, следван от Лили и Йоланте, Джак мина между високите купчини и спря на ръба на широката правоъгълна яма в края на галерията.

Отблизо робското колело се оказа доста голямо. От него висяха ръждиви окови.

Самата яма беше пълна с мътна белезникава течност.

— Саламура — каза Джак. — Явно са попаднали на вода, която е разтворила солта.

Няколко вързани дървени дъски образуваха над саламуреното езеро несигурен мост, по който можеше да се стигне до четири тунела на малко по-високо ниво от другата страна. Лешояда бе оставил в най-десния няколко светещи пръчки.

— Ти стой тук — каза Джак на Йоланте, след което се обърна към Лили. — А ти ела с мен.

— Защо да не дойда и аз? — запротестира Йоланте.

— Защото още не съм сигурен. Не мога да кажа кога ще ме убиеш или спасиш, така че по-добре засега да стоиш извън уравнението. Остани на стража.

Йоланте остана абсолютно невъзмутима.

— Чудесно.

Джак се спусна по стълбата в ямата. Лили го последва.

После също така бавно, почти благоговейно, двамата тръгнаха по несигурните дъски над саламуреното езеро и изчезнаха в десния вход.

Тунелът се оказа къс, само десетина-дванадесет метра. Свършваше с шахта с покрити със сол стени, която се спускаше право надолу. Над нея имаше греди във формата на буквата А, от които висеше въже — вероятно оставено от Лешояда.

Джак насочи лъча на фенерчето в шахтата.

На три метра под краката им започваше хоризонтален тунел, прокопан в стената. Отворът му беше покрит с начупена кора от сол, подобно на разбит печат. В него се виждаха още нахвърляни светещи пръчки.

— Лешояда доста е бързал — каза Джак. — Възползвал се е от първата възможност и е намерил близнака, който пръв посреща всички крадци.

Насочи лъча на фенерчето по-надолу, под тунела, в който бе проникнал Лешояда…

… и освети една полупрозрачна част в стената.

Лили затаи дъх.

Там долу имаше втори тунел, чийто вход бе покрит с пласт…

— Сол — каза Джак. — Запечатан е със сол. И това обяснява средната част от писмото: „Той почива в мир, на място, където дори могъщите римляни се боят да отидат. В бяло царство, където не остарява“. Не остарява, защото солта защитава тялото му от разрушителното действие на кислорода. Археолозите са откривали в солни мини в Румъния и Иран тела, които са от над хиляда години преди Христа, но с все още запазена кожа, коса и брада. Дори дрехите им са запазили цветовете си, защото солта е спирала достъпа на въздух.