Майкъл Крайтън - Аборт

Уилсън се усмихна тъжно:

— Баща ми — каза той — беше проповедник. В Ралей, Северна Каролина. Той беше единственият образован човек в общността. Обичаше да чете. Като проповедник, при това баптист, беше изключително стриктен. Вярваше в строгостта на своя бог. Вярваше в гръмотевици, които падат от небесата, и приковават грешниците на земята. Вярваше в адския огън и вечното проклятие. Той вярваше в доброто и злото.

— А вие вярвате ли?

— Вярвам — каза Уилсън — в двубоя на огън с огън.

— Огънят винаги ли е най-доброто средство?

— Не, но е винаги горещ и завладяващ.

— И вие вярвате в победата му?

Той докосна белега на врата си.

— Да.

— Дори и нечестната?

— Честта е в победата.

— Дали?

Той се взря в мен за момент.

— Защо толкова искате да запазите Рандълови?

— Не искам.

— Така си мисли човек, като ви слуша.

— Правя това, което Арт би искал.

— Арт — каза Уилсън — иска да излезе от затвора. Аз ви казвам, че мога да го измъкна. Никой друг в Бостън не би се заел с това; той е горещ картоф. А аз ви казвам, че мога да го спася.

— Гадно е.

— Да, за Бога, гадно е. Какво очаквахте? Игра на крикет?

Той допи питието.

— Доктор Бери. Ако вие бяхте на моето място, какво щяхте да направите?

— Щях да чакам.

— Какво?

— Истинския виновник.

— А ако не бъде разкрит?

Аз тръснах глава.

— Не знам — казах.

— Тогава помислете и за това — каза той и напусна бара.

Уилсън ме беше раздразнил, но и ми бе дал в изобилие материал за размишление. Прибрах се вкъщи, налях си водка с лед и седнах да систематизирам фактите. След като прехвърлих мислено разговорите си с всички, осъзнах, че бях пропуснал да задам важни въпроси. Като този например: какво беше правила Керън в събота вечерта, излизайки с колата на Питър? Какво беше казала на мисис Рандъл на следващия ден? Беше ли върнала колата на Питър и кога? Пиех водката и чувствах как ме обзема спокойствие. Бях действал прекалено прибързано, прекалено често бях губил контрол над чувствата си: бях реагирал повече на хората, отколкото на информацията.

В бъдеще трябваше да бъда по-внимателен.

Телефонът иззвъня. Беше Джудит. Обаждаше се от дома на Лий.

— Какво става?

— Най-добре да дойдеш тук. Навън има демонстрация — каза тя с много спокоен глас.

— Веднага идвам — отговорих и затворих телефона. Сграбчих палтото си и тръгнах към колата, но после спрях.

Трябваше да бъда по-внимателен.

Върнах се, набрах номера на вестник „Глобус“ и съобщих за демонстрация на адреса на Лий. Задъхано и мелодраматично обаждане — бях сигурен, че ще се задействат. После се качих в колата си и потеглих натам.

Когато стигнах пред дома на Лий, дървеният кръст в ливадата пред тях все още тлееше. Там се беше събрала голяма тълпа — най-вече съседски деца и стъписаните им родители — и имаше полицейска кола. Все още беше ранна вечер, небето беше наситено синьо и пушекът от кръста се извисяваше право нагоре.

Проправих си през тълпата път към къщата. Всички прозорци, които се виждаха, бяха счупени. Никой вътре плачеше. Едно ченге ме спря на вратата.

— Вие кой сте?

— Доктор Бери. Съпругата ми и децата ми са вътре.

Той се отдръпна и аз влязох.

Всички бяха в дневната. Бети Лий плачеше, за децата се грижеше Джудит. Навсякъде имаше разпилени счупени стъкла. Две от децата бяха порязани дълбоко, но не сериозно. Полицай разпитваше мисис Лий. Не беше успял да стигне доникъде. Тя повтаряше непрекъснато:

— Ние потърсихме защита. Потърсихме я. Молихме ви, но вие все не идвахте…

— Господи, госпожо!

— Търсихме ви. Нямаме ли някакви права?

— Господи, госпожо — повтори той.

— Какво се случи? — попитах аз, помагайки на Джудит да превърже децата.

Внезапно ченгето се обърна към мен:

— Вие пък кой сте?

— Аз съм лекар.

— Да, добре, крайно време беше — каза той и отново се обърна към мисис Лий.

Джудит беше бледа и съкрушена.

— Всичко започна преди двайсет минути — каза тя. — Получавахме заплахи по цял ден, писма също. Най-накрая преминаха към действие: пред къщата спряха четири коли и тумба хлапаци слязоха от тях. Те забиха кръста, заляха го с бензин и го запалиха. Трябва да са били двайсетина. Стояха там и пееха: „Напред, християнски войници!“ Когато видяха, че ги гледаме, започнаха да хвърлят камъни. Истински кошмар.

— Добре ли бяха облечени? Какви бяха колите им?

Тя поклати глава.

— Това беше най-неприятното. Бяха хлапаци, облечени прилично. По-лесно щях да го проумея, ако бяха стари фанатици, но това бяха тийнейджъри. Трябваше да видиш лицата им.