Майкъл Крайтън - Аборт

— Просто случайно се засичате в закусвалнята всеки вторник и петък?

— Да. Разписанията ни…

— Какво, мислиш, е отношението на това момиче към теб?

— Нищо особено. Тя е с десет години по-млада от мен.

— Не си ли поласкан?

Какво имаш предвид? — попитах аз, знаейки точно отговора на въпроса.

— Не изпитваш ли удоволствие от разговорите си с нея?

Сандра беше сестра от медицинския персонал на осмия етаж. Беше много хубава, с много големи очи, тънка талия и особена походка…

— Нищо не се е случило — казах аз.

— И нищо няма да се случи. И все пак ти се срещаш с нея два пъти в седмицата.

— Тя внася приятно разнообразие в работата ми. Два пъти седмично, рандеву в интимната, сексуално заредена атмосфера на закусвалнята на Линкълн Хоспитъл.

— Няма нужда да повишаваш тон.

— Не повишавам тон — казах аз по-тихо.

— Виждаш ли — каза Фриц. — Хората разбират нещата по различни начини. Ти не чувстваш никаква необходимост да правиш нещо повече, освен да разговаряш с това момиче. Достатъчно ти е, че тя е там и те гледа в устата, лудо влюбена в теб…

— Фриц…

— Виж, ще ти разкажа един случай от личния си опит. Имах пациент, който изпитваше необходимост да убива хора. Желанието му беше много силно, трудно за контролиране. То притесняваше пациента ми и той живееше в постоянен страх да не вземе да убие някого наистина. Но в края на краищата този човек си намери работа в Средния запад като екзекутор. Той убиваше хора на електрическия стол и така изкарваше прехраната си. Правеше го много добре, беше най-добрият екзекутор в историята на щата. Има няколко патента за малки приспособления, които е изобретил, за да направи смъртта по-бърза и безболезнена. Той е ученик на смъртта. Обича работата си и и се е посветил изцяло. Гледа на методите и изобретенията си, както лекарите на своите задължения: облекчаване на страданията, напредък, усъвършенстване.

— И какво?

— Искам да кажа, че тези анормални желания могат да се изразяват под много форми — някои законни, други не. Всеки трябва да намери начин да се справи с тях.

— Твърде много се отдалечихме от Керън — казах аз.

— Не чак толкова. Питал ли си се някога защо е била толкова близка с майка си и толкова чужда с баща си? Питал ли си се защо след смъртта на майка си тя изведнъж се променя? Секс, наркотици, самоунижение, дори става приятелка на любовницата на баща си?

Облегнах се назад. Фриц отново се разприказва.

— Момичето — продължи той — е имало известни стресове и задръжки. Имало е също така и съответните реакции — някои защитни, други агресивни спрямо това, което е наблюдавала при родителите си. Тя е реагирала на това, което става. Налагало й се е. В известен смисъл тя е стабилизирала своя свят.

— И това ако е стабилност!

— Точно така — каза Фриц. — Неприятна, гадна, перверзна. Но вероятно единствената, която е можела да постигне.

— Ще ми се да поговоря с тази Сейна.

— Не е възможно. Сейна се върна в Хелзинки преди шест месеца.

— А Керън?

— Керън се превърна в блуждаеща душа. Тя нямаше към кого да се обърне, нямаше приятели, нямаше цели. Или поне така се чувстваше.

— Ами Бъбълс и Анджела Хардинг?

Фриц ме погледна неподвижно.

— Какво за тях?

— Те можеха да й помогнат.

— Може ли давещият се да спаси друг удавник?

Слязохме по стълбите.

Кръшър Томпсън е бил борец през 50-те. Отличава се с плоска шпатуловидна глава, която е използвал, за да притиска съборените на земята съперници, докато ги тушира. За няколко години това му занимание е било добро забавление и средство за натрупване на достатъчно пари, за да си купи бар, който беше станал любимо място за млади професионалисти. Беше добре стопанисван бар; въпреки формата на главата си Томпсън не беше глупак. Той проявяваше някои старомодни вкусове — изискваше от посетителите да си трият краката на постелката пред вратата на влизане, а на стените на бара бе увесил свои снимки, но общото впечатление беше добро.

Когато влязох, имаше само един човек в далечния ъгъл — як, добре облечен негър, който блуждаеше над едно мартини. Седнах и си поръчах скоч. Самият Томпсън стоеше на бара с навити ръкави, които откриваха косматите му, масивни ръце.

— Познаваш ли човек на име Джордж Уилсън? — попитах аз.

— Разбира се — каза Томпсън с крива усмивка.

— Ще ми кажеш ли кога идва тук?

Томпсън посочи човека в далечния ъгъл на бара:

— Това е той.

Негърът вдигна поглед и ми се усмихна. В очите му се четяха изненада и любопитство. Отидох при него и се представих: