Майкъл Крайтън - Аборт

— Това не е справедливо и вие го знаете.

— Тогава се случва нещо небивало. Запалват кръст и обръщат всичко с главата надолу. Съпругата се обажда за помощ. На момчетата ви им трябват петнайсет минути, за да дойдат дотук. На какво разстояние е най-близкото управление?

— Това не е толкова важно.

Репортерът бързо пишеше.

— Представяте се зле — казах. — Много от гражданите на този град са против аборта, но още повече са онези, които са срещу необузданото незаконно рушене на частна собственост от ръцете на млади хулигани.

— Това не бяха хулигани.

Обърнах се към репортера:

— Капитан Питърсън изразява мнението, че децата, които са изгорили кръста и изпочупили прозорците на къщата, не са били хулигани.

— Нямах предвид това — каза Питърсън.

— Точно това каза той — обърнах се към репортера. — Още по-голям интерес за вас ще представлява фактът, че две деца бяха сериозно наранени от летящи стъкла. Деца на възраст три и пет години.

— Това не ми беше докладвано — каза Питърсън. — Порязванията били само…

— Мисля, че съм единственият лекар, присъстващ в момента. А може би полицията е довела лекар, след като най-накрая е откликнала на зова за помощ?

Той мълчеше.

— Полицията довела ли е лекар? — попита репортерът.

— Не.

— А повикали ли са го след това?

— Не.

Репортерът едва смогваше да записва.

— Ще ви пипна, Бери — каза Питърсън. — Ще ви го върна.

— Внимателно, пред вас стои репортер.

От очите му хвърчаха искри. Той се обърна на пета.

— Между другото — попитах, — какво ще предприеме полицията, за да предотврати повтарянето на инцидента?

Той спря.

— Това още не е решено.

— Да не забравите — не млъквах аз — да кажете на репортера колко съжалявате за случилото се и как ще поставите 24-часова охрана. Да не забравите да обещаете.

Той сви устни, но аз знаех, че ще го направи. Това беше всичко, което исках — защита за Бети и малко натиск върху полицията.

Джудит заведе децата вкъщи, а аз останах и помогнах на Бети да закове прозорците. Отне ни почти час и с всеки прозорец, който заковавах, се ядосвах все повече. Децата на Бети бяха преуморени, но не можеха да заспят. Хленчеха непрекъсното и току слизаха долу — ту за чаша вода, ту за да се оплачат от раните си. Малкият Хенри твърдеше, че го боли кракът, така че развих бинта, за да се уверя, че не съм пропуснал да отстраня някое стъкълце. Открих малко парченце, все още забито в раната.

Докато седях там с малкото му краче в ръката си и го почиствах отново, изведнъж се почувствах уморен. Къщата миришеше на изгорено дърво. От счупените прозорци нахлуваше студ, щяха да са нужни дни, за да се почисти. Защо трябваше да се случва всичко това?

Когато приключих с раната на Хенри, се върнах към писмата, които Бети беше получила. Четенето ме накара да се почувствам още по-зле. Продължавах да се питам как са могли хора да постъпят така. Какво трябва да си бяха мислили? Очевидният отговор бе, че въобще не бяха разсъждавали. Те просто бяха реагирали, както реагирах аз, както реагираше всеки. Изведнъж ми се прииска всичко да е вече приключило. Исках писмата да спрат, прозорците да са поправени, раните да са излекувани и животът да се върне в нормалното си русло. Исках го силно и отчаяно.

Обадих се на Уилсън.

— Предполагах, че можете да позвъните — каза Уилсън.

— Какво мислите за едно пътуване?

— Докъде?

— Дж. Д. Рандъл.

— Защо?

— За да си вържат кучетата — казах аз.

— Да се видим след двайсет минути — отговори той и затвори.

Докато карахме към Саут Шор и къщата на Рандъл, Уилсън попита:

— Какво ви накара да промените решението си? Децата ли?

— Много неща.

Известно време пътувахме в тишина, после той се обади:

— Знаете какво означава това, нали? Значи, че трябва да затегнем хватката около мисис Рандъл и Питър.

— Точно така — казах.

— Мислех, че ви е приятелче?

— Уморен съм.

— Смятах, че лекарите никога не се уморяват.

— Оставете ме на мира. Става ли?

Беше късно. Наближаваше девет. Небето беше черно.

— Когато стигнем до къщата — каза Уилсън, — ще говоря аз.

— Окей.

— Няма да е добре, ако говорим и двамата. Трябва само единият.

— Ще имате възможност за изява — казах аз.

Той се усмихна.

— Не ме харесвате много, нали?

— Не, не много.

— Но се нуждаете от мен.

— Точно така. Познахте.

— Точно толкова, че да се разбираме — каза той.

— Да, точно толкова, че да свършите работа.