Майкъл Крайтън - Аборт

— Вие ли сте този, който се интересува от Керън?

Кимнах утвърдително.

— Андж, аз не му казах — обади се Бъбълс.

— Би ли ми донесла кола, Бъбълс? — попита Анджела. Бъбълс кимна и тихо отиде в кухнята. — Искате ли кола?

— Не, благодаря.

— Както желаете — тя сви рамене, смукна от цигарата си и я угаси. Движенията й бяха резки, но тя запазваше самообладание и лицето й излъчваше спокойствие.

— Не исках да говоря пред Бъбълс за Керън — започна приглушено тя. — Бъбълс доста се разстрои.

— За Керън?

— Да. Бяха много близки.

— А вие?

— Не чак толкова. Добро момиче, малко диво, но забавно. Най-напред губеше мярката. Решихме да живеем в една стая, ние трите. По-късно Бъбълс се премести при Суперхед, а аз не можех да се отърва от Керън. Не беше никак лесно.

— Защо?

— Беше много щура, направо луда.

Бъбълс се върна с колата:

— Не е вярно.

— Не и за теб. Пред теб тя се преструваше.

— Просто те е яд, защото…

— Да. Правилно, разбира се. — Анджела вирна глава, кръстоса крака и се обърна към мен:

— Тя говори за Джими. Той беше стажант в Отделението за бърза помощ.

— Това вашата служба ли е?

— Да — каза тя. — Между мен и Джими имаше нещо. Мисля, че беше красиво. Но Керън се намеси.

Анджела запали цигара, избягвайки погледа ми. Не можех да реша дали говори на мен или на Бъбълс. Очевидно двете момичета не бяха на едно мнение.

— Никога не бях допускала, че ще го направи — продължи Анджела. — Не и собствената ми съквартирантка. Искам да кажа, че все пак има правила…

— Тя го харесваше — каза Бъбълс.

— Да, предполагам. За някакви 72 часа.

Анджела стана и започна да се разхожда назад-напред из стаята. Роклята й стигаше едва до средата на бедрото. Беше зашеметяващо красиво момиче, много по-красива от Керън.

— Не си справедлива — каза Бъбълс. — Знаеш, че това, което казваш, е лъжа. Знаеш, че Джими…

— Не знам нищо. Знам само, че Джими сега завършва стажа си в Чикаго, а аз не съм с него. Може би, ако бях… — Анджела спря.

— Може би — обади се Бъбълс.

— Може би какво? — попитах аз.

— Това вече няма значение — каза Анджела.

— Кога видяхте Керън за последен път?

— Не си спомням. Трябва да е било някъде през август, преди тя да започне училище.

— И не сте се виждали миналата седмица?

— Не — отвърна тя, все още крачейки из стаята, като дори не забави крачка.

— Това е странно. Алън Зенър я е видял миналата неделя.

— Кой?

— Алън Зенър, един от приятелите й.

— Аха.

— И тя му казала, че идва насам.

Анджела и Бъбълс се спогледаха.

— Мръсен малък… — каза Бъбълс.

— Не е ли истина? — попитах.

— Не — отговори твърдо Анджела. — Не сме я виждали.

— Но той беше сигурен…

— Просто е променила решението си. За нея това беше нещо обичайно.

— Андж, виж какво…

— Ще ми донесеш ли още една кола?

Скритата заповед в гласа не можеше да се сбърка. Бъбълс покорно отиде за друга кола.

— Бъбълс е мило момиче — каза Анджела, — но е малко наивна. Тя обича нещата да имат добър край. Затова случилото се с Керън я притеснява толкова.

— Разбирам.

Тя спря да се разхожда и застана срещу мен. Тялото й застина в ледено спокойствие.

— Имате ли да ме питате още нещо?

— Просто исках да знам дали сте се видели с Керън.

— Не. Отговорът е не.

Аз се изправих.

— Добре. Благодаря ви за отделеното време.

Анджела кимна. Вече на вратата чух Бъбълс да казва:

— Тръгва ли си?

— Млъкни! — отвърна Анджела.

Малко преди обяд се обадих в офиса на Бредфорд и ми казаха, че ще поемат случая на доктор Лий. Мъжът се казваше Джордж Уилсън. Свързаха ме с него. По телефона гласът му звучеше спокойно и самоуверено. Той се съгласи да пием по едно питие в пет, само че не в клуб „Трафалгар“. Щяхме да се срещнем в „При Кръшер Томпсън“, бар в центъра на града.

После обядвах в един крайпътен ресторант и прочетох сутрешните вестници. Историята с арестуването на Арт най-накрая се беше разчула — раздута, изнесена на първите страници, въпреки че все още не беше свързана със смъртта на Керън Рандъл. Освен публикациите имаше и снимка на Арт. Под очите му се виждаха тъмни садистични кръгове, ъгълчетата на устните му бяха извити злобно, а косата му — разчорлена. Имаше вид на дребен хулиган.

Материалите не казваха много, просто изнасяха фактите по арестуването му. Нямаше нужда от обяснения — снимката беше достатъчно красноречива. А никой не може да заведе дело за манипулиране на общественото мнение на базата на снимка, която го прави да изглежда отвратителен.