Майкъл Крайтън - Аборт

— Така ли?

Още не ме беше забелязал.

— Да, един добър, много добър човек. Разбираш ли? Един приятел.

— Добре — каза Сам бавно.

— Той има нужда от помощта ти. Ще му помогнеш ли?

— Разбира се — отрони Сам.

Момчето с брадата ми направи знак. Аз се приближих.

— Какво е взел?

— ЛСД — каза той. — Сега е седмият час. Трябва да се съвземе вече, но бъдете внимателен!

— Добре.

Седнах на пода така, че да бъда на равнището на Сам. Той ме погледна с празни очи.

— Не те познавам — каза той накрая.

— Аз съм Джон Бери.

Сам не помръдна.

— Ти си стар човек. Наистина стар.

— В известен смисъл — казах аз.

— Така е, ей, човече. Хей, Марвин — обърна се той към приятеля си, — виждаш ли колко стар е този човек?

— Да — отговори Марвин.

— Сам — обадих се отново, — аз съм твой приятел.

Протегнах бавно ръката си към него, за да не го изплаша. Той не се ръкува; хвана я за пръстите и я огледа на светлината. Обърна я и бавно разгледа първо дланта, после горната част, след това раздвижи пръстите.

— Хей, човече, ти си доктор. Имаш докторски ръце, усещам го.

— Да — отговорих аз.

— Какви хубави ръце имаш.

Той замълча за момент, продължавайки да разглежда ръцете ми: мачкаше ги, галеше ноктите и възглавничките на пръстите, опипваше косъмчетата по обратната страна на дланите.

— Те блестят. Бих искал да имам такива ръце.

— Може би имаш.

Той пусна ръцете ми и погледна своите, накрая каза:

— Не, различни са.

— Това лошо ли е?

Той ме погледна изумен.

— Защо дойде тук?

— Трябва ми помощта ти.

— Да, добре.

— Нужна ми е малко информация.

Не разбрах, че съм направил грешка, докато Марвин не тръгна към нас. Сам беше станал нервен. Дадох знак на Марвин да остане на мястото си.

— Всичко е наред, Сам, всичко е наред.

— Ти си ченге — каза Сам.

— Не, тук няма ченгета. Наистина не съм ченге, Сам.

— Такъв си, лъжеш ме.

— Често става параноичен — каза Марвин. — При него се проявява по този начин. Той се притеснява да не изпадне в халюцинация.

— Ти си ченге, мръсно ченге.

— Грешиш, Сам, не съм ченге. Ако не искаш да ми помогнеш, ще си тръгна.

— Ти си ръб, пън, парцал.

— Не, Сам, не.

Той се поуспокои, тялото му се поотпусна, мускулите му омекнаха. Аз си поех дълбоко въздух.

— Сам, ти имаш приятелка на име Бъбълс, нали?

— Да.

— А тя има приятелка на име Керън.

Той се взираше в пространството. Мина доста време, преди да отговори.

— Да, Керън.

— Бъбълс е живяла заедно с Керън миналото лято.

— Да.

— Ти познаваше ли Керън?

— Да.

Той започна да диша учестено, гърдите му се повдигаха; а очите му бяха широко отворени. Сложих нежно ръка на рамото му.

— Спокойно, Сам, спокойно. Нещо не е наред ли?

— Керън — каза той, взимайки се през стаята. — Тя беше ужасна.

— Сам…

— Тя беше най-лошата, човече, най-лошата.

— Сам, къде е Бъбълс сега?

— Навън. Отиде да види Анджела. Анджела…

— Анджела Хардинг — каза Марвин. — Те трите живееха заедно миналото лято.

— Къде е Анджела? — попитах Марвин.

В този момент Сам скочи и започна да крещи с цяло гърло:

— Ченге! Ченге!

После се хвърли върху мен и се опита да ме ритне, но не успя. Хванах крака му и той падна на земята върху част от електронната техника. Силно остро скрибуцане изпълни стаята.

— Ще донеса торазина 18 18 Успокоително, което анулира действието на ЛСД, но засилва действието на други видове наркотици. — Б.а. — каза Марвин.

— Зарежете торазина и елате да ми помогнете.

Аз бях сграбчил Сам и го притисках към земята, а той се дереше по-силно и от електронната техника:

— Ченге! Ченге, ченге!

Младежът риташе и се мяташе с всички сили. Марвин се опитваше да ми помогне, но усилията му не бяха ефективни. Сам блъскаше главата си в пода.

— Сложете стъпалото си под главата му!

Той не ме разбра.

— По-бързо! — извиках аз.

Марвин пъхна крака си така, че музикантът да не може да нарани главата си. Сам продължаваше да се мята и извива в ръцете ми. Освободих го изведнъж. Той спря да се гърчи. Погледна ръцете си, после мен.

— Хей, човече, какво става?

— Сега се успокой — казах аз.

— Хей, човече, но ти ме пусна.

Кимнах на Марвин и той отиде да оправи техниката. Воят секна. В стаята се възцари странна тишина. Сам седна, взирайки се в мен.

— Хей, ти наистина ме освободи. — Той ме гледаше в лицето. — Човече, ти си много красив — каза той и ме целуна.

Когато се прибрах вкъщи, Джудит беше вече в леглото.