Майкъл Крайтън - Аборт

Затворих папката и отидох да го потърся.

Кабинетът му беше голям, пълен с наредени по стенните рафтове книги и много подреден. Той седеше зад старо тежко бюро и пушеше лула; осанката му вдъхваше уважение и респект.

— Откри ли нещо смущаващо?

Поколебах се за миг. Питах се дали не крие и той нещо, дали не се е присъединил към другите, които искаха да обвинят Арт несправедливо. Реших, че е невъзможно. Уестън не можеше да бъде купен — не и на неговата възраст, не и с неговата репутация. Пък и не беше особено близък със семейство Рандъл. Нямаше никакви причини да фалшифицира доклада.

— Да — казах. — Бях смутен от заключението ви.

Той спокойно изпусна облаче дим с лулата си.

— О!

— Да. Току-що прегледах пробите и те ми се сториха доста атрофичнн. Помислих си, че вероятно…

— Добре, Джон. Знам какво ще кажеш — каза Уестън, подсмихвайки се. — Ти си си помислил, че вероятно ще поискам да ги видя отново. — Той ми се усмихна. — Преглеждал съм ги вече два пъти. Това е важна аутопсия и я направих толкова внимателно, колкото можах. Когато за пръв път изучавах предметните стъкла, имах чувството, както и ти, че е налице хипопитуитаризъм, засегнал трите важни органа — щитовидната жлеза, надбъбречната жлеза и половите жлези. Чувството ми беше много силно, затова се върнах към целите органи. Както ти самият казваш, промените при тях не са ясно изразени.

— Възможно е болестта да е в начален стадий — казах аз.

— Да, така е. Точно това усложнява нещата. Добре би било да се прегледа мозъкът, да се потърсят признаци за тумор или инфаркт. Но вече е невъзможно — тялото беше кремирано тази сутрин.

Той се усмихна отново.

— Седни, Джон. Изнервям се, като стърчиш така. — След като седнах, той продължи: — Така или иначе, прегледах целите органи и пак се върнах към пробите. Този път не бях толкова сигурен. Не бях напълно убеден. Така че проверих някои стари случаи на панхипопитуитаризъм, прегледах предметните им стъкла и накрая изследвах предметните стъкла на Рандъл за трети път. Все имах чувството, че не мога да бъда сигурен за диагноза нефункциониране на хипофизата, но колкото повече гледах, толкова по-сигурен ставах. Нужни ми бяха още доказателства — патология на мозъка, рентгенови лъчи или кръвни хормони. Затова се обадих на Джим Мърфи.

— Нима?

— Да. — Лулата му угасна и той я запали отново. — Подозирах, че си взел кръвната проба, за да пуснеш естрадиолови тестове, и че ще хванеш Мърфи да ги направи. Исках да знам също така дали не си решил да провериш нивата и на другите хормони — ТСХ, АКТХ, Т4 — нещо, което би могло да помогне.

— Защо просто не ми се обади?

— Звъних, но в лабораторията не знаеха къде си.

Кимнах. Всичко, което беше казал, имаше смисъл.

Усещах как тялото ми бавно се отпуска.

— Между другото — каза Уестън, — разбрах, че преди известно време са правени няколко черепни снимки на Керън Рандъл. Имаш ли представа какво са показали?

— Нищо — казах. — Всичко е съвсем нормално.

— Жалко — въздъхна Уестън.

— Въпреки това има нещо интересно.

— Какво е то?

— Снимките били поръчани, защото се е оплаквала от замъглено зрение.

Уестън въздъхна отново.

— Джон, знаеш ли коя е най-честата причина за замъглено зрение?

— Не.

— Недоспиването. — Той премести лулата в единия край на устата си и я хвана със зъби. — Какво би направил, ако беше на моето място? Да поставиш диагноза въз основа на оплакване, което не е хванато на рентген.

— Предметните стъкла навеждат на други изводи — напомних му аз.

— Да, но само навеждат — той бавно поклати глава. — Случаят е твърде заплетен, Джон. Няма да го усложня още повече с диагноза, за която не съм сигурен. Та нали, в края на краищата, могат да ме извикат в съда да я защитавам? По-добре да не си протягам врата. Ако обвинението или защитата пожелаят патолог да прегледа материала отново и той поиска да изложи собствения си врат, чудесно. Материалът е тук за всеки, който иска да го види. Но аз няма да го направя. Годините, прекарани от мен в съдебната зала, ме научиха поне на едно нещо.

— И какво е то?

— Никога не заемай позиция, особено ако не си сигурен, че може да бъде защитена от всяка яростна атака. Този съвет повече подхожда за генерал — каза той, усмихвайки се, — но всъщност съдебната зала не е нищо повече от много цивилизована война.

Трябваше да намеря Сандерсън. Бях му обещал да се видим, а и сега отчаяно се нуждаех от съвета му. Но като влизах във фоайето на Линкълн Хоспитъл, първия човек, когото срещнах, беше Хари Фалън.