Майкъл Крайтън - Аборт

Той се промъкваше надолу по един коридор, облечен в шлифер и със захлупена над челото шапка. Хари беше интернист с дълъг стаж в покрайнините на Нютън; беше също така и бивш актьор и нещо като клоун. Поздравих го и той бавно повдигна периферията на шапката си. Лицето му беше бледо, а очите — кръвясали.

— И’ъм настимка — каза Хари.

— При кого ходиш?

— При Гордън. Гламния стажант — той извади носна кърпичка и звучно издуха носа си. — За лошата си настимка.

— Звучиш, сякаш си глътнал памук.

— Бла’одаря ти мноу. — Той подсмъркна. — Това не е за смях.

Беше прав, разбира се. Всички практикуващи лекари се страхуваха от болести. Дори малките настинки се отразяваха зле на имиджа на, най-общо казано, „връзката на лекаря с пациента“, и всяка сериозна болест се превръщаше в най-висока степен в добре укривана тайна. Когато старият Хенли най-накрая разви хроничен гломерулонефрит, той стигна до крайни мерки, за да бъде сигурен, че пациентите му няма да научат — и като крадец посещаваше лекаря си посред нощ.

— Не звучи като лоша настинка — опитах се да го успокоя.

— Хъ. Така ли мислиш? Чуй ме само. — И той отново си издуха носа, издавайки дълъг, пронизителен звук като на автомобилна сирена — нещо средно между ерихонска тръба и хъркането на хипопотам в агония.

— Откога си така?

— ’ва ’ни. ’ва слочести, слочести ’ни. Пациентите ми сабелясват.

— Какво вземаш?

— Горещ пумш. Най-доброто при вирус. Но сфетът е срещу мен, Дшон. Тнес на фсичкото отгоре получих бицетче.

— Бицетче?

— Да. За непрафилно паркиране.

Засмях се, но подсъзнателно нещо ме тормозеше, нещо, което трябваше да помня, но го бях забравил и пренебрегнал.

Беше странно и дразнещо чувство.

Намерих Сандерсън в патологичната библиотека — квадратна стая със сгъваеми столове, прожектор и екран. Тук се провеждаха патологичните конференции, на които се обсъждаха аутопсиите, и те бяха толкова чести, че практически не можеха въобще да се ползват книгите от библиотеката. На полиците в кутии бяха докладите на всички направени в Линкълн аутопсии от 1923 година досега — годината, в която започва да се съхранява информацията. Никой нямаше представа колко души и от каква болест са умрели преди това. Но с увеличаването на знанията за медицината и за човешкото тяло тази информация стана жизненоважна. Едно доказателство за увеличения интерес беше броят на аутопсиите — докладите за направените през 1923 година аутопсии се побираха в една тънка кутия, а направените през последната година заемаха половин лавица. Повече от 70% от починалите в болницата пациенти бяха аутопсирани и докладите от тях в бъдеще щяха да се съхраняват на микрофилми.

В единия ъгъл на стаята имаше кафеварка, захарница, купчина картонени чаши и табелка, на която беше написано: „Пет цента за чаша. Честна каубойска.“ Сандерсън се суетеше около кафеварката, опитвайки се да я накара да заработи. Тя представляваше истинско предизвикателство за всеки лекар: говореше се, че никой не би могъл да завърши патологичния си стаж в Линкълн, ако не й хване цаката.

— Някой ден — мърмореше Сандерсън — ще се електронокаутирам на това дяволско нещо. — Той пъхна щепсела в контакта, чу се пращене. — Аз или някой друг нещастен кучи син. Искаш ли сметана и захар?

— Да, моля те.

Сандерсън наля две чаши, държейки кафеварката на една ръка разстояние. Беше прословут с отчайващата си непохватност в боравенето с всякакви механични уреди. Имаше изключително, почти инстинктивно разбиране за човешкото тяло и функциите на плътта и костите, но стоманените предмети и електроуредите бяха извън възможностите му. Той живееше в постоянен страх, че колата, телевизорът или стереото му ще се счупят или повредят, и се отнасяше към тях като към потенциални изменници.

Той беше висок, едър човек, капитан на гребна лодка в тежка категория някога в Харвард. Ръцете му от лакътя надолу и китките му бяха толкова дебели, колкото на повечето мъже прасците. Имаше сериозно, непроницаемо лице: би могъл да бъде съдия или отличен играч на покер.

— Уестън каза ли нещо друго? — попита той.

— Не.

— Изглеждаш нещастен.

— Да кажем, че съм притеснен.

Сандерсън поклати глава.

— Мисля, че търсиш под вола теле — каза той. — Уестън не би фалшифицирал заключенията за никого. Щом казва, че е несигурен, значи наистина е несигурен.

— Може би е добре да ги прегледаш ти самият.

— Бих искал, но знаеш, че е невъзможно.