Майкъл Крайтън - Аборт

— Имате ли семейство?

— Да — отговорих.

— От скоро сте в Бостън, нали?

— Винаги мога да си замина — казах аз, — ако патологичните проби ми се сторят прекалено безвкусни.

Прие го много добре. Не помръдна, не премести тежестта си от бронята на колата. Просто ме погледна със сивите си очи и отрони:

— Разбирам.

— Може би ще е по-добре да обясните и на мен.

— Много е просто. Интересувам се от мотивите ви. Разбирам приятелството, което ви свързва, дори мога да приема, че личните симпатии не ви позволяват да бъдете обективен. Възхищавам се на лоялността ви към доктор Лий, въпреки че бих се възхищавал повече, ако си бяхте избрали по-достоен обект. Но действията ви, изглежда, надхвърлят границите на лоялността. Какви са мотивите ви, доктор Бери?

— Любопитство, доктор Рандъл. Чисто любопитство. Искам да знам защо всички желаят да накиснат невинен човек. Искам да знам защо специалисти, посветени на обективното изследване на факти, могат да бъдат неточни и безотговорни.

Той бръкна в сакото си и извади кутия пури. Отвори я, измъкна една пура, смачка края й и я запали.

— Искам да сме сигурни — каза той, — че знаем за какво говорим. Доктор Лий прави аборти. Вярно е, нали?

— Вие говорите, аз слушам — казах аз.

— Абортите са забранени. Още повече, че като всяка хирургическа намеса крият в себе си определен риск за пациента. Дори и извършен от компетентно лице, а не от пиян…

— Чужденец — предложих аз.

Той се усмихна.

— Доктор Лий — продължи той — прави криминални аборти и личните му навици не вдъхват доверие. Като гражданин на щата неговите действия са подсъдни. Това е, което имам предвид, доктор Бери. Искам да зная защо душите наоколо, досаждайки на членовете на семейството ми.

— Не мисля, че е казано точно.

— И се правите на пълен глупак, докато имате да вършите по-полезни неща, заради които Линкълн Хоспитъл ви плаща заплата. Като всеки друг лекар имате задължения и отговорности. Вместо да си гледате работата, вие се месите в семейните ми проблеми, като всявате смут и се опитвате да издигнете димна завеса около един негодник, нарушил всички закони на медицината, човек, избрал да живее отвъд границите на закона, който се подиграва с моралните норми на обществото.

— Докторе — казах аз, — нека приемем, че това е чисто семеен проблем: какво бихте направили вие, ако дъщеря ви, вместо да отиде на аборт, бе дошла при вас с новината, че е бременна, и бе поискала мнението ви? Как бихте постъпили тогава?

— Няма смисъл от глупави предположения — каза той.

— Но вие със сигурност имате отговор.

Дж. Д. Рандъл стана пурпурночервен. Вените на врата му изпъкнаха над колосаната яка. Той стисна зъби и отговори:

— Това ли са истинските ви намерения? Да оклеветите семейството ми, воден от безумната надежда да помогнете на така наречения си приятел?

Свих рамене.

— Въпросът ви ми се струва уместен — казах аз. — Имате няколко възможности. — И аз започнах да ги изброявам на пръсти: — Токио, Швейцария, Лос Анджелис, Сан Хуан. А може би имате добър приятел в Ню Йорк или Вашингтон? Би било доста по-удобно. И по-евтино.

Той се обърна рязко и отключи вратата на колата си.

— Помислете за това — казах аз. — Помислете добре какво трябва да направите, за да опазите името си.

Той запали двигателя и ме погледна.

— Междувременно, докато мъдрувате над това, помислете и защо тя не е потърсила помощта ви.

— Моята дъщеря — каза той с треперещ от ярост глас, — моята дъщеря беше чудесно момиче. Беше красива и мила. Нямаше злоба или лоши мисли в главата й. Как се осмелявате да я принизявате до вашето…

— Ако е била толкова невинна и непокварена, как е забременяла?

Той тресна вратата, включи колата на скорост и форсира двигателя. Колата изрева и потегли в облак от яростен син дим.

Когато се върнах у дома, къщата беше тъмна и в нея нямаше никой. Бележка в кухнята съобщаваше, че Джудит и децата са при семейството на Лий. Обиколих кухнята и надникнах в хладилника; бях гладен, но неспокоен и не ми се щеше да си правя сандвич. Задоволих се с чаша мляко и малко останала салата от зеле. Тишината на къщата ме потискаше. Тогава реших да отида до дома на Лий — те живееха само на една пресечка от нас.

Къщата на Лий е тухлена, масивна и стара и с нищо не се различава от останалите къщи. Винаги съм си мислил, че тя не подхожда на Арт.

Вътре обстановката беше мрачна. Бети седеше в кухнята със застинала усмивка на лицето си и хранеше едногодишното си бебе; тя изглеждаше уморена и раздърпана, въпреки че обикновено се обличаше безупречно.