Майкъл Крайтън - Аборт

Джордж Гал е отличен пример за това. След Медицинския институт, където безброй пъти изстрада безконечните шеги и подигравки на състудентите си, той стана хирург, специалист по белодробни и жлъчни болести. Това беше възможно най-лошото нещо, с което можеше да се занимава с име като неговото, но той вървеше по пътя си със странна, тиха самоувереност, сякаш всичко бе предопределено. В известен смисъл така си и беше. Години по-късно, когато шегите станаха непоносими, на него му се щеше да смени името си, но вече бе невъзможно 14 14 Лекар не може да сменя името си, след като е получил медицинската си степен, защото тя се анулира. — Б.а. .

Лично аз се съмнявам, че Уилям Харви Шатък Рандъл би сменил някога своето. Въпреки че името му много задължаваше, то носеше и предимства, особено ако останеше в Бостън; освен това на него, изглежда, му се отразява добре. Той е широкоплещест и рус, с приятно открито лице — и както повечето американци изглежда недодялан и малко смешен.

Уилям Харви Шатък Рандъл живееше на първия етаж на Шератън Хол — общежитието на Медицинския институт. Като много от стаите в сградата и неговата беше единична, само че по-широка от останалите. Със сигурност бе доста по-обширна от „дупките за гълъби“ на четвъртия етаж, където бях живял аз като студент — на най-горния етаж стаите бяха по-евтини.

Цветът на сградата бе различен. По мое време тя беше сива като черупката на динозавърско яйце, докато сега беше тинесто зелена. Но общежитието не се беше променило — същите голи коридори, същите мръсни стълби, същата задушлива миризма на потни чорапи, учебници и хексахлорофин.

Рандъл беше подредил стаята си с много вкус. Декорът беше старинен — сякаш мебелите бяха купени на разпродажба във Версай. В протритото червено кадифе и нащърбеното позлатено дърво имаше някакво позахабено носталгично очарование.

Посрещна ме обърнат с гръб към вратата.

— Влезте — каза той.

Не попита кой съм. Бе хвърлил само един поглед и бе надушил лекаря. Човек свиква да го прави, когато е бил покрай лекари достатъчно дълго време. Влязох в стаята и седнах.

— Дошли сте да говорим за Керън? — Той изглеждаше повече отнесен, отколкото тъжен, сякаш току-що се беше върнал от някакво важно място, или пък се готвеше да излиза.

— Да — казах. — Знам, че времето не е особено подходящо…

— Моля ви, продължавайте.

Запалих цигара и пуснах клечката в позлатен венециански пепелник. Беше грозен, но скъп.

— Бих желал да ми разкажете за нея.

— Разбира се.

Продължавах да очаквам да ме попита кой съм, но той, изглежда, не се интересуваше. Седна в един фотьойл срещу мен, кръстоса крака и попита:

— Какво точно искате да знаете?

— Кога я видяхте за последен път?

— В събота. Тя дойде от Нортхемптън с автобус. Посрещнах я на автогарата следобед. Имах два свободни часа. Закарах я до вкъщи.

— Как изглеждаше?

Той повдигна рамене.

— Добре. Всичко й беше наред, дори изглеждаше щастлива. Говореше само за колежа и съквартирантката си. Явно имаше доста дива съквартирантка. Говореше за дрехи и други подобни неща.

— Не беше ли нервна или депресирана?

— Не. Държеше се както обикновено, може би само по-възбудена — все пак прибираше се вкъщи след известно отсъствие. Мисля, че малко се плашеше от Смит Колидж. Моите родители я третираха като бебето в семейството и тя мислеше, че не й вярват, че може да се справи. Тя беше доста… недоверчива. Предполагам, че разбирате какво искам да кажа.

— Кога е била предишната ви среща?

— Не зная. Не преди края на август, предполагам.

— Следователно това е било среща след дълга раздяла?

— Да — каза той. — Аз винаги се радвах да я видя. Тя беше много лъчезарна, много енергична и артистична. Можеше да изимитира някой приятел или професор. Или пък истерия. Всъщност точно по този начин получи колата.

— Колата?

— В събота вечерта вечеряхме заедно — Керън, аз, Ив и чичо Питър.

— Ив?

— Моята втора майка — каза той. — Наричахме я Ив.

— Значи бяхте и петимата?

— Не, четиримата.

— А баща ви?

— Беше зает в болницата.

Каза го някак равнодушно, сякаш между другото.

— Така или иначе — продължи Уилям, — Керън искаше кола за уикенда, а Ив отказа, понеже не искаше да я пусне навън за цяла нощ. Така че Керън попита чичо Питър, той е по-мек, дали не може да вземе неговата кола. На него много не му се даваше, но тя взе да го имитира и той незабавно й зае колата.

— А той самият как се прибра?