Майкъл Крайтън - Състояние на страх

Евънс — лежеше в спешното отделение на Университетската болница в Лос Анжелис с респиратор на лицето — само го гледаше. Все още не можеше да говори. Но вече не беше толкова уплашен. Джанис си беше тръгнала по най-бързия начин, бе споменала нещо за група курсисти рано сутринта. Сара седеше до леглото му, галеше го нежно по ръката и беше много красива.

— Откъде са се сдобили с такъв октопод?

— Предполагам, че не е бил само един — каза Кенър. — Тези създания са деликатни, а и въобще живеят кратко. Но ги ловят в големи количества, защото австралийците се опитват да създадат противоотрова. Сигурно сте чували, че те водят класацията по смъртоносно отровни животни. Най-отровната змия, най-отровното мекотело, най-отровната риба — всичките са австралийски.

„Страхотно“, помисли си Евънс.

— Сега обаче Университетската болница има цели три случая. Сигурно работят по въпроса.

— Да, така е — каза лекарят, който тъкмо влизаше. Провери системата и респиратора на Евънс и добави: — Излязоха предварителните резултати от изследването на кръвта. Тетродотоксин, също като при другите. След три часа би трябвало да сте на крак. Извадили сте късмет. — Усмихна се чаровно на Сара, след което си излезе.

— Във всеки случай, радвам се, че си добре — каза Кенър. — Би било неприятно да те изгубим.

„Какви ги говори?“, помисли си Евънс. Все по-добре владееше очната си мускулатура и хвърли поглед към Сара. Но тя само се усмихна.

— О, да — каза Кенър. — Ти ми трябваш жив, Питър. Поне за известно време.

Санжонг — седеше в единия ъгъл на стаята с мобилния си телефон в ръка — каза:

— Така, имаме известен напредък.

— Там ли е, където предполагахме? — попита Кенър.

— Да.

— Какво е станало?

— Току-що получихме разписката. Наели са самолет миналия месец. Транспортен С–57.

— Лелее — възкликна Кенър.

— Какво означава това? — попита Сара.

— Голям самолет. Сигурно за да пръскат.

Тя го изгледа озадачено.

— Да пръскат?

— Вече е ясно, че смятат да разпръснат големи количества АОБ, амониевооксидиращи бактерии — обясни Санжонг. — А може би и хидрофилни наночастици.

— Защо?

— За да контролират пътя на бурята — каза Кенър. — Има данни, че разпръснати на височина АОБ могат да променят посоката на ураган или циклон. Хидрофилните наночастици подсилват ефекта. Поне на теория. Не знам дали е било тествано в естествени условия.

— Да контролират ураган?

— Е, поне ще опитат.

— Или пък не — намеси се Санжонг. — От Токио докладват, че ако се съди по клетъчния и интернет трафик напоследък, проектът може да е бил отменен.

— Не разполагат с необходимите начални условия ли?

— Така изглежда.

Евънс се закашля.

— А, това е добре — каза Кенър. — Съвземаш се. — Потупа го по ръката. — Почивай си, Питър. Опитай се да поспиш. Защото, както знаеш, днес е големият ден.

— Големият ден? — повтори Сара.

— Конференцията започва след малко повече от пет часа — каза Кенър. Стана да си ходи, после пак се обърна към Евънс. — Санжонг ще остане с теб до сутринта. Не мисля, че тук те грози опасност, но вече се опитаха да те убият и не искам да се опитат отново.

Санжонг се усмихна и се настани до леглото с купчина списания. Отвори последния брой на „Таим“. Корицата крещеше: „Климатичните промени — апокалипсисът наближава“. Имаше и последния брой на „Нюзуик“: „Резките климатични промени — нов скандал за правителството?“ И „Икономист“ — „Климатичната промяна надига грозната си глава“. И „Пари Мач“ — „Климатът — новата американска заплаха“.

Санжонг се усмихна бодро и каза:

— Почивай си.

Евънс затвори очи.

В девет сутринта поканените за откриването на конференцията се трупаха на етажа, без да заемат местата си. Евънс стоеше близо до входа и пиеше кафе. Чувстваше се невероятно уморен, но иначе беше добре. Доскоро краката не го слушаха особено, но и това беше отминало.

Делегатите очевидно бяха от академичните среди: повечето бяха облечени небрежно, сякаш да покажат предпочитанията си към живота на открито — панталони в маскировъчен цвят, дънкови ризи, туристически обувки, жилетки за сафари.

— Прилича на другарска среща на дървари, какво ще кажеш? — отбеляза Дженифър. — Никога не би допуснал, че тези хора прекарват повечето си време на компютрите.

— Така ли? — попита Евънс.

— Повечето от тях — да.

— А туристическите обувки?

Тя сви рамене.