Дъглас Кенеди - Убийствен бизнес

— И създават нови, много големи. Не мога да се състезавам във вашата лига, мистър Балантайн. Не съм достатъчно голям задник.

Той се усмихна едва-едва.

— Много жалко, Нед — промърмори. — Защото задниците винаги печелят. Както и да е… това си е твоят живот.

— Точно така. Мой си е. И си го искам обратно.

— От моя страна нямаш проблеми. Как се казваше оберкелнерът?

— Майкъл Олгър. Хотел Хайт Риджънси, Олд Гринич.

— Запомни ли всичко това? — попита той Главорез Номер две .

— Да.

— Предложи му двайсет и пет бона, не повече — разпореди Балантайн. — Намери снимка на Шуберт и му я занеси. Сигурен съм, че няма да имаш проблеми с него.

— Фасулска работа — ухили се Главорез Номер две и излезе.

— Е… — проточи Балантайн, протягайки ръце пред себе си — … гейм, сет и мач. Много впечатляващо изпълнение, Нед.

— Благодаря. Мога ли да ви задам един въпрос?

— Давай.

— Наистина ли ще предадете Джери на ченгетата?

— Ти как мислиш?

— Е, ами какво ще правите с него?

— Няма да е приятно. Но ще прилича на инцидент.

— Наистина ли е необходимо?

— Аз съм задник, забрави ли?

— Ще си навлечете много лоша слава…

Той ме прекъсна.

— Аз оцелявам. Винаги.

— Знам, мистър Балантайн. Всъщност всички знаят това.

Той протегна ръка. Аз не я поех. Той сви рамене, сякаш искаше да каже: Мога да живея и без твоето одобрение.

— И какво следва, Нед?

— Ще се поразходя.

— Имам предвид след това…

— Сега си мисля само за разходката, мистър Балантайн.

— Внимавай — посъветва ме той.

Срещнах погледа му.

— Вие също внимавайте.

Взех асансьора до първия етаж и излязох от сградата. Когато се озовах на улицата, хванах такси и помолих шофьора да ме закара на Седемдесет и седма улица между Сентръл парк уест и Колумб.

Помниш ли онзи бенефис, където ходихме през октомври…?

Помнех го. Беше някакъв благотворителен прием с официално облекло, който се състоя в Залата с динозаврите в Музея по естествена история.

Когато таксито спря пред музея, аз изтичах вътре, платих входната такса, после тръгнах нагоре по стълбите към Залата с динозаврите на четвъртия етаж. Но когато стигнах до входа — и забелязах Лизи (с гръб към мен) до тиранозавъра Рекс — аз натиснах спирачки. Сега внимателно. Не преигравай ръката си.

Излязох от залата. Извадих си тефтерчето и химикалката от джоба и написах:

„Лизи,

Мина една сутрин, пълна със събития — но изглежда, че брегът е чист.

Сега трябва да свърша една работа — но възнамерявам да изпия едно кафе в Бъргър (на Седемдесет и шеста и Бродуей) след около половин час. Ще ми бъде приятно да те видя. Ако обаче не се появиш, ще те разбера.

Обичам те.“

Най-отдолу си написах името, после откъснах страницата от бележника и открих пазача на музея, който стоеше наблизо.

— Бихте ли ми направили една услуга? — попитах го.

— Зависи — отговори той.

— Виждате ли жената, застанала ей там до Рекс? Имате ли нещо против да й предадете тази бележка?

Той погледна бележката предпазливо сякаш можеше да е нещо неприлично.

— Прочетете я, ако искате — предложих. — Както и да е, аз съм съпругът й.

— Да бе, човече — каза той и дръпна бележката от ръката ми.

Наблюдавах го как приближава към Лизи. Когато й подаде листчето, аз се измъкнах надолу по стълбите и тръгнах към главния вход.

Завих на запад по Седемдесет и седма улица, после на север по Амстердам и спрях пред магазин за канцеларски материали на ъгъла на Седемдесет и девета улица.

— Продавате ли пликове с подложки? — попитах жената зад щанда.

— Разбира се — усмихна се тя. — Колко голям?

Аз бръкнах в джоба на сакото си и извадих печата на Бахамската търговска банка.

— Достатъчно голям, за да побере това — казах й.

Тя бръкна под щанда и ми подаде плик с размери осем на десет. Написах отпред името на Оливър Макгуайър и адреса му, после отново извадих бележника си и надрасках шест думи:

„Оливър, приключих.

Длъжник съм ти.

Откъснах бележката и я пъхнах в плика заедно с банковия печат.

— Ако искате, мога да ви продам марки и да ви го изпратя по пощата — предложи жената.

— Това ще бъде страхотно — съгласих се аз, подавайки й малко пари.

— Бахамите, а? — каза тя, поглеждайки към адреса. — Ще трябва да залепя митнически стикер отпред. Как да опиша съдържанието?

Помислих за момент, после й казах:

— Сувенир.

Тя ме погледна весело.

— За какво, ако нямате нищо против да попитам?