Дъглас Кенеди - Убийствен бизнес

Тя кимна. Извадих си кредитната карта и я мушнах в малкия канал в края на слушалката. Нищо не стана. Мушнах я отново. На малкото екранче върху слушалката се появи съобщение: недостатъчни фондове.

— Мамка му, мамка му, мамка му — промърморих. Мег Питърсън ме потупа по рамото с нейната карта Amex.

— Това може да свърши работа.

И точно така стана — свързах се с Лизи в апартамента й.

— Веднага изчезвай от там — казах й аз. — Той е подслушвал. Знае, че си ми предавала всичко, което ти е казал. И наистина е вбесен.

— О, Исусе…

— Не ходи в офиса. Не ходи никъде, където може да му дойде наум да те търси. Просто изчезни. И вече не ми се обаждай. Върви на някое безопасно място… в някой музей.

— Помниш ли онзи бенефис, където ходихме през октомври…?

— Разбрах.

Следващото ми обаждане беше до Фил Сирио.

— В самолета ли си, шефе? — попита той.

— Затънал съм много.

— Колко много?

Обясних му какъв е проблемът. Той веднага намери решение. Щял да вземе брат си и колата на брат си и да ни посрещне на Ла Гуардия. После щели да ни скрият на безопасно място в Озон парк докато е необходимо.

— Можеш да скриеш мисис Питърсън. Аз имам малко работа в града.

— Както кажеш — съгласи се Фил. — Кога кацате?

— Малко преди единадесет. Ние сме на полета на Американ номер единадесет петдесет и две.

— Ще бъдем там, шефе.

Обърнах се към Мег и я информирах, че сега имаме закрила под формата на Фил Сирио и на брат му. После, говорейки почти шепнешком, аз й обясних целия сценарий на играта, която щях да изпълня щом стигна в Манхатън — че ще й се обадя когато имам нужда от нея. Тя написа телефонния си номер в тефтерчето ми. После изпаднахме в напрегнато мълчание. То продължи чак докато докоснем пистата на Ла Гуардия.

Слязохме последни от самолета. Фил и брат му Вини (нисък мечок с копринена риза, разкопчана на врата и няколко златни вериги) ни чакаха на входа. Когато им махнахме, аз забелязах как Аз съм от Горе приближава бързо към нас. Точно когато се готвеше да ме сграбчи за ръката, Вини го потупа по рамото. Аз съм от Горе се извъртя и незабавно се срещна със свития юмрук на Вини. Юмрукът го улучи между очите и той се строполи на земята. Хората се пръснаха. После Вини бързо заби крак между краката му, просто за да се увери, че той наистина няма да ни преследва. И тогава ние четиримата изтичахме на улицата.

— Колата ни е ей там — Фил посочи един златист олдсмобил, неправилно паркиран до стоянката за таксита. — Можем да те закараме до Манхатън.

— Само приберете Мег на някое сигурно място. Аз ще ви се обадя когато ми потрябвате. И Вини…

— Да?

— Радвам се, че се запознахме.

Скочих в едно такси.

— Четиридесет и пета и Лексингтън.

Строполих се на задната седалка. Моментално затворих очи. Когато ги отворих пак, вече бяхме насред Манхатън. Трябваше ми малко време докато се опомня. Платих на шофьора. Грабнах си куфарчето и влязох в книжарницата, където бях наел пощенска кутия. Извадих ключа, отворих кутията, извадих плика, натъпкан с квитанциите от Бахамската търговска банка и с печата, изтичах отново на улицата, махнах на друго такси и помолих шофьора да ме остави пред Медисън авеню осемстотин четиридесет и осем.

Боях, се че Джери може да е оставил отряд главорези да ме чакат във фоайето — но охраната се състоеше само от обичайния дежурен пазач, който ме поздрави с отсечено кимване. Хванах асансьора до осемнадесетия етаж, очаквайки горилите да ме посрещнат в рецепцията на Балантайн индъстриз. Обаче там беше само секретарката. Тя ме погледна през стъклената врата, прецени, че съм добре облечен (макар и малко раздърпан) администратор и натисна копчето, за да ме пусне.

— С какво мога да ви помогна?

— С нищо — отговорих аз и минах покрай нея. Тя извика след мен, но аз вече тичах, а очите ми бяха фокусирани в края на коридора. Масивната махагонова врата крещеше с внушителността си и можеше да принадлежи само на един човек в тази организация. Чух бързи стъпки зад себе си — но знаех, че ще стигна пръв до вратата. Хвърлих се срещу нея с всички сили и се изтърсих направо в офиса на Джак Балантайн.

Седеше зад огромно бюро в стила на Овалния кабинет. Но щом се появих с гръм и трясък, той скочи на крака. Скочи и Джери Шуберт, седнал на стола срещу бюрото. Джери посегна към телефона.

— Джени, дай ми охраната…

Но охраната вече беше там — във формата на Главорез Номер две от славните времена на паркинга на Хайт Риджънси. Изви ми ръката. Балантайн приближи до мен, поклащайки глава.