Клайв Къслър: Състезанието

— Ние сме светски хора, господин Уайтуей. Правилата са ваши. Купата „Уайтуей“ е ваше състезание. Можете да промените собствените си правила.

— Господин Челере, може да разбирате от самолети, но нищичко не знаете за читателската публика. Ще налапат всяка лъжа, която им подадете — освен ако не е за нещо, което вече са обикнали. Те обичат Джозефина. Искат тя да спечели. Не се интересуват въобще от летящата ви машина.

— Но ще е толкова добре за авиацията… — започна да моли Челере.

— И още по-добре за вас. Не съм вчерашен.

Линията рязко прекъсна в ухото на Челере.

Той отиде пред вратата на хотелската трапезария и наостри уши. Бел говореше напрегнато. След това Джозефина силно и отчетливо рече:

— Не!

Челере забърза към моноплана си. Мъглата още беше гъста и той едва виждаше машините на Мъд и Бел. Вандорнските механици на Джозефина го наблюдаваха подозрително, въпреки че ги напътстваше още от Юма, Аризона.

— Трябва да стартираме двигателя — каза той.

— Защо? Тя никъде няма да ходи.

— Господин Бел е много убедителен. Може да убеди Джозефина да си промени решението. Нека да напълним резервоара й, да стартираме двигателя и да го загреем.

Мъжете се спогледаха. Челере продължи:

— Не виждам механиците на Мъд да се подмотват тази сутрин. Когато се вдигне мъглата, ще са готови за тръгване. Няма ли да е добре и ние да сме готови за всеки случай?

Това ги убеди. Все пак състезанието си беше състезание, а и макар да бяха по-добри детективи, отколкото механици, се състезаваха вече четиридесет и осем дни през шест хиляди километра.

— Започнете да зареждате. Сега се връщам.

Челере се върна в спалното си купе и взе еднометрова тръба от нагъната хартия, запечатана и от двата края. Сложи я в кабината.

— Какво е това? — попита единият детектив.

— Флаг на Сан Франциско инкуайърър, който Джозефина трябва да развее, когато се приземи на Президио. Какво не е наред с двигателя?

— Какво имаш предвид?

— Не ми харесва звукът.

— На мен ми звучи добре.

Челере изгледа детектива — механик от упор. После му се усмихна ослепително.

— Нека се споразумеем, сър. Няма да арестувам престъпници. Вие пък няма да ми казвате, че двигателят не звучи, сякаш ще спре насред полет.

— Съжалявам, Челере. Прав си. Какво чуваш?

— Донесете ми сандък, за да се надигна. — Той се качи на сандъка, от там в кабината и поигра с клапана, включвайки и изключвайки двигателя. Наклони глава и я тръсна объркан.

— Махнете клиновете от колелетата. Нека го покарам на земята.

— Внимавай да не се блъснеш в нещо. На двайсет метра не се вижда нищо.

Механиците издърпаха дървените клинове.

Челере включи двигателя.

— Чуваш ли? Чуваш ли?

— Не съм сигурен…

— Чуй… Ето, ще ускоря още.

Той увеличи газта на максимум. Самолетът зарева. Челере завъртя руля, оформи крилете, ускори достатъчно за петдесет метра и се издигна в мъглата.

Бел нареди да подготвят „Орела“, но нямаше как да преследва Челере в мъглата, нямаше как да знае накъде е поел. Трябваше да изчака, докато железопътният диспечер изпрати съобщение къде е видял Челере. Почти час след това Бел получи телефонно обаждане от жп детективите Том Григс и Ед Ботъмли.

— Сигурен ли си, че си хванал Фрост?

— Лично го оставих на леден блок в полицейската станция във Фрезно.

— Ние пък имахме втората си кражба на динамит за два дни. Някакъв човек влязъл в магазин в Мърсед с пушка и накарал горкия стар продавач да зареди над сто килограма динамит, детонатори и щипци за лед на една вагонетка, а после избягал. Намерихме вагонетката на пет километра надолу по линията, насред една нива. Нито следа от мъжа и откраднатото.

— Щипци за лед ли? — повтори Бел, объркан. — Какво още е взел?

— Сто килограма динамит не стигат ли?

— Какво още?

— Чакай!… Хей, Том, господин Бел иска да знае дали е взел нещо друго… А, да. Фенерче и електрически кабел.

— Какви детонатори е взел? Живачни или фулминатни?

— Електрически.

— Попаднахте ли за следи от камион или фургон?

— Това е странното. Единствените следи бяха далеч, в средата на полето. На пътя имаше само стъпки. Странно, не мислите ли?

— Не и ако е дошъл със самолет!

— О… Не ми хрумна… Още ли сте там, господин Бел?

Айзък Бел вече тичаше към „Американския орел“.

— Завърти!

Пърпоренето на двигателя накара Джо Мъд да се отмести и да остави Бел да отлети пръв. Бел намери железопътната линия, която трябваше да следва и се насочи на север към Сан Франциско. Имаше по-малко от триста километра, за които трябваше да настигне Марко Челере.