Клайв Къслър - Състезанието

Бел отвърна на усмивката му.

— А ти как мислиш?

— По-скоро се е возил на възглавниците — каза Хетфийлд, използвайки жаргона на скитниците за возене във втора класа. — Не ще да е използвал товарен вагон за повече от сто и петдесет километра.

— Точно така — рече Бел, който се бе возил на много товарни влакове в кариерата си на детектив. — Не е достатъчно мръсен.

— Може някоя самотна фермерка да му е дала да се изкъпе в коритото за вода на конете.

— Може.

Уолт си зави цигара, запали я, издиша син дим и отбеляза:

— Какво ли ще си помисли госпожица Джозефина?

Дали щеше да се съгласи да се ожени за Уайтуей, ако знаеше, че Челере е жив?

— Предполагам, че зависи какво са значели един за друг — отвърна Бел.

— Какво да го правим, шефе?

— Да видим какво си е наумил — отвърна Бел, чудейки се дали в чудотворното завръщане на Марко Челере не се корени гневното „Не знаете какви ги вършеха!“ на Хари Фрост.

Марко Челере излезе от хангарния вагон на Бел изкъпан, избръснат и зализан. Черната му коса блестеше, бузите му бяха гладки, а мустакът — засукан. Мустакът на Бел пък помръдна съвсем леко, когато се усмихна на Уолт. Наблюдателният тексасец бе забелязал, както и самият Бел, че бръснатите бузи на Челере са малко по-бледи от носа и брадичката му. Разликата беше почти незабележима, но те все пак внимаваха именно за подобни следи и те бяха налице — наскоро Челере бе имал брада.

Джозефина се удиви, когато научи за Челере. Каза, че е изгубила всякаква надежда да го види отново жив. Хвана го за ръката с думите:

— О, горкичкият! — когато чу историята му. Изглеждаше щастлива да го види, забеляза Бел, но бързо се върна към състезанието. — Марко, идваш в идеалния момент. Трябва ми помощ за самолета. Почти се разпада. Ще кажа на съпруга си да те включи в екипа ми.

— Няма нужда — галантно отвърна Челере. — Ще работя безплатно. Все пак е и в мой интерес машината ми да спечели състезанието.

— По-добре се хващайте на работа тогава — каза Бел. — Времето се оправя. Уейнър току-що обяви, че поемаме към Палм Спрингс.

Като знаеше, че Айзък Бел го наблюдава като ястреб, Марко Челере търпеливо изчака момента да поговори с Джозефина насаме. Гледаше да не се засичат на четири очи, докато тя не пристигне в Палм Спрингс. Едва на следващата сутрин, докато зареждаха машината й за краткия полет към Лос Анджелис, пое риска да я заговори. Бяха сами и наливаха бензин в резервоара й — механиците детективи помагаха на полицията да разчисти зяпачите от полето на машините.

Джозефина първа продума.

— Кой загина в пожара?

— Намерих едно тяло в района на бездомниците. Платов вече не съществува.

— Мъртъв ли беше вече човекът?

— Разбира се. Някакъв клет старец. Умират през цялото време. Ти какво си помисли?

— Не знам какво да си мисля.

— Може би семейният живот те обърква.

— Какво искаш да кажеш?

— Как е да си с Престън Уайтуей? — заяде се Марко.

— Отложих „медения месец“ за след състезанието. Знаеш това. Казах ти, че така ще направя.

Марко сви рамене.

— Това е като някаква опера-буфа.

— Не знам нищо за операта.

— Опера-буфа е комична опера. Малко като водевил.

— На мен не ми е смешно, Марко.

— А за мен си струва куршума.

— Какво? Защо?

— Просто… ако нещо се случи с Престън Уайтуей, ще наследиш империята му.

— Не искам империята му. Искам просто да летя и да спечеля състезанието. — Тя се взря в лицето му и добави: — И да съм с теб.

— Предполагам, че трябва да съм благодарен, че още чувстваш това.

— Какво ще се случи с Престън?

— О, сега господин Уайтуей е „Престън“?

— Не мога да наричам съпруга си „господин Уайтуей“.

— Така е, предполагам.

— Марко, какво има? Какво се опитваш да кажеш?

— Просто се чудя, ще продължаваш ли да ми помагаш?

— Разбира се… Какво имаше предвид, ако нещо се случи с Престън?

— Нещо като Хари Фрост, болния от ревност твой бивш съпруг, да убие новия ти съпруг.

— Какви ги говориш?

Марко се пресегна към нея и вдигна ръкава на блузата й, за да й покаже собствената й превързана ръка.

— Нищо, което да не знаеш за Фрост.

На карнавалното поле Домингез, на юг от Лос Анджелис, бяха опънати разноцветни шатри, които гъмжаха от хора, част от двеста и петдесетте хиляди зрители, стекли се, за да наблюдават пристигането на двамата останали участници в надпреварата за купата „Уайтуей“ и да ги изпратят към Фрезно на следващата сутрин.