Клайв Къслър - Златото на Спарта

— Да хвърляме монета.

Промушиха се и тръгнаха през тунела. Реми се спъна и падна. Седна и разтри коляното си. Сам й помогна да стане.

— Добре съм. Какво беше това?

На светлината от челника проблесна метален предмет. Сам се наведе и го вдигна. Беше прав, тесен меч, дълъг около шейсет сантиметра. Макар потъмнял от времето, лъскавата стомана още прозираше по ръба на острието.

— Това е ксифос, Реми. Носели са го спартанските войници. Божичко, те наистина са били тук!

Той се опомни от смайването и двамата продължиха нататък.

След двайсетина метра и множество завои стигнаха до тройна пресечна точка.

— Струва ми се, че отляво се свързва със средния тунел, който води обратно към залата — предположи Сам.

— Не, благодаря! — отвърна Реми.

След още няколко метра тунелът започна да се спуска надолу — отначало леко, после все по-стръмно, докато се наложи да слизат странично и да търсят хватки в стената.

Минутите течаха. Свиха зад един ъгъл и Сам се хлъзна няколко крачки, удари се в стената отпред и спря.

— Запушен е — каза Реми.

— Не точно.

Между стената и пода на тунела имаше хоризонтална цепнатина. Сам се наведе и я освети с фенерчето си. Беше малко над петдесет сантиметра висока. От другата страна нахлуваше хладен въздух.

— Това може да е другият вход — каза Реми. — Ще проверя.

— Прекалено е рисковано.

В тунела зад гърба им проехтя глас:

— Нещо?

Беше Холков. Два гласа отговориха:

— Нищо!

— Бондарук, Холков и още двама — преброи Сам. — Тръгвам!

— Реми…

— Вероятността аз да се заклещя, е по-малка. Освен това, ако се справя, ще трябва да ме издърпаш със сила. Не се тревожи, ще мина само няколко метра, за да огледам.

Сам се намръщи, но кимна.

Тя свали раницата и седалката си. Сам върза единия край на въжето за глезена й, тя легна по корем и се промуши през цепнатината. Когато влезе до глезените, Сам долепи уста до пролуката и тихо каза:

— Стига толкова!

— Чакай малко, има нещо точно отпред.

Краката й изчезнаха и от другата страна затропаха дребни камъчета. След малко всичко утихна. Той затаи дъх. Накрая я чу да шепне:

— Тук има друга зала, Сам.

Той също свали раницата и седалката си, сложи ги върху тези на Реми и прибра ксифоса между тях. Върза се за въжето и леко го подръпна. Реми го изтегли и извика:

— Давай!

Сам легна по корем и се промуши през цепнатината. Стените и таванът се оказаха по-близко, отколкото очакваше, и той ожули лактите и главата си.

Тогава зад гърба си чу шум.

Спря.

По тунела отекнаха стъпки, последвани от хлъзгане върху чакъл. По стените играеше лъч от фенер.

— Ето го! — извика един глас. — Пипнах ги!

Сам забърза напред, вкопчил нокти в пода и отблъсквайки се с крака от стените.

— Ей, ти! Спри!

Сам продължи. След три метра имаше още една цепнатина. Видя силуета на Реми, после ръцете й, които му подадоха карабинера, вързан в края на въжето. Той го хвана и продължи да пълзи, а Реми го теглеше с две ръце.

— Застреляй го! — изкрещя Холков.

Чу се гърмеж. Тунелът се изпълни с оранжева светлина. Сам усети ужилване по левия прасец. Улови протегната ръка на Реми, сви крака и се отблъсна с всичка сила. Завъртя се тромаво с главата напред и падна при нея. Оръжието изтрещя още два пъти, но куршумите рикошираха над главите им, без да могат да ги наранят.

Сам се надигна. Реми коленичи до него и вдигна крачола му.

— Само драскотина — рече тя, — два сантиметра по-надясно и щеше да останеш без пета.

— Стават и чудеса.

Тя извади малък комплект за първа помощ и бързо превърза раната с бинт. Сам се изправи, отпусна се на крака си и одобрително кимна.

От другата страна на цепнатината някой пълзеше.

— Трябва да запушим цепнатината — каза Сам.

Двамата с Реми се огледаха. Нито един от сталагмитите не беше толкова тънък, че да могат да го счупят.

Един предмет до стената вдясно, напомнящ на дълга пръчка, привлече вниманието на Сам. Той изтича да види какво е. Беше копие. Дървената дръжка, покрита с някакъв лак, беше удивително добре запазена.

— Дали е спартанско? — зачуди се Сам.

— Не, острието е по-различно. Мисля, че е персийско.

Сам го взе и се върна обратно при цепнатината.

— Махни се от тук — извика той.

Не получи отговор.

— Последно предупреждение!

— Върви по дяволите!

Оръжието отново гръмна. Куршумът се удари в отсрещната стена.

— Както желаеш — измърмори Сам. Той рязко протегна ръка напред и забучи копието в цепнатината. Усети как се забива в нещо меко и чу изохкване. Дръпна обратно копието и залегна. Зачакаха онзи да се развика за помощ, но нищо подобно не последва.