Крис Муни - Да помним Сара

— Помниш ли, когато ходихме до „Раците на Мери“? — пита Сам.

Майк се усмихва. Трябваха им два часа, докато стигнат онази съборетина в околностите на Оганкуит, щата Мейн. До ден-днешен това си остава мястото, където бе вкусил най-прекрасните морски дарове на света.

— Имали сме великолепни моменти — добавя Сам.

— Без съмнение. Без съмнение.

— Защо тогава спряхме? — Сам продължава да се усмихва и след като е задала въпроса.

Майк пъхва ръце в джобовете, дрънчи с монети и ключове, вперил поглед надолу по улицата.

— Чисто любопитство — казва Сам. — Обещавам да не те бия.

— Наистина ли?

— Честна скаутска.

— Е, щом е честна скаутска. — Погледът му се мести от грейналите светлини на централен Бостън към блесналия обръч от фарове по „Арлингтън“, около Градския парк. — Истината е, че се уплаших. Ти отиваше в колеж, предстояха ти големи неща, а аз се върнах към онова, което ми бе познато и където се чувствах неуязвим. Какво да ти кажа? Бях на деветнайсет и доста глупав.

Прекосяват улицата и влизат в парка, минават край бронзовата фигура на Пол Ривиър, възседнал своя кон.

— Как се справяш с всичко напоследък? Нищо не каза по време на вечерята.

— Стигнал съм до положение да ненавиждам собствения си глас.

— Полезно е човек да си излее душата.

— Не и когато натоварваш другите с проблемите си. Не е зле понякога, за разнообразие, да изслушаш какво имат да разкажат те за себе си.

— Изобщо не ме натоварваш. За протокола, даже много ме зарадва, като ми се довери онази вечер, когато дойде у нас.

Крачат по моста с изглед към лагуната. Долу, на кея, където са привързани оформените като лебеди лодки, някакво момиченце сочи с пръст към истинските лебеди и говори на баща си. Стомахът на Майк се присвива, а дъхът се вкоравява в гърлото му.

— Нанси ми звънна тъкмо когато бях в най-натовареното движение — проговаря той. — Адресът от плика е на някакво кафене в Париж, само че майка ми никога не е работила в него. Не и под името Мари Съливан. Нанси каза, че ти си се обаждала, за да говориш със собственика.

Сам кимва. Научила е, че заведението е собственост и се управлява от едно и също семейство вече две поколения. Развиват успешен бизнес и съумяват да отворят още два ресторанта в същия район на Париж, но в нито едно от заведенията не е работила Мари Съливан. Поне не с това име. Напълно е възможно да го е сменила, дори съвсем законно, за да не я открие Лу.

Майк вече за втори път уличава майка си в лъжа: първо за училищната такса, а сега за работата в кафенето.

— Научи ли нещо друго? — пита той.

— Само за ресторантите.

Майк замълчава, обмисля наученото от Нанси.

— Жан-Пол Латиер е жив. Все още притежава и ръководи семейната фабрика за хартия. На петдесет и осем години е, колкото мама, и все така си живее на оня остров в Сена — забравих му името.

— Ил Сен Луи.

— Именно. Жан–Пол има само един брак. С жена на име Марго Паради. Оженил се е две години преди майка ми да се омъжи за Лу. През ноември 1977-а се развежда. Значи около година след завръщането на майка ми там. Не се е женил повторно. Няма и деца.

Сам не казва нищо, знае за думите на Лу, че французинът не обичал деца.

— Този тип изглежда е в постоянно движение — продължава Майк. — Има един куп телефонни номера. Нанси успяла да се добере до него, след като се представила за вицепрезидент на американски концерн за производство на хартия. Имаш ли нещо против да запаля?

— Само ако почерпиш.

— Ти пушиш?

— Отказах ги преди четири години, но от време на време припалвам.

Майк изважда пакетче цигари, пали първо нейната, а сетне своята.

— Да се върнем към Нанси — промълвява той след малко. — Не го е питала за Мари Съливан. Решила, че може да поискам да говоря с него лично. Той владее много добре английски.

Минават покрай бронзовите патици, за които Сара смята, че нощем оживяват, и спират при кръстовището на „Бийкън стрийт“ и „Чарлс“. Сам го сграбчва за ръката, докато притичват през улицата, и го пуска, когато стигат отсрещната страна.

— Ще му се обадиш ли?

— На Жан-Пол ли?

Сам кимва.

— Първо трябва да свърша нещо друго.

— Джес — казва Сам.

— Мислех, че ще имам сили да го загърбя.

— Трудна работа. — Сам замълчава за миг. — Кога?

— Утре сутринта. Обадих се да я питам дали ще си е у тях.

— Как реагира, когато разбра, че отиваш в Ню Йорк?

— Казах й, че пристигам за няколко дни с приятеля си Бам Бам и искам да си поговорим. Ще обядваме заедно.