Крис Муни - Да помним Сара

Идва петък следобед и Майк се зарича да се наслади на още една вечер със Сам. Никакви приказки за Лу или Джес.

Има само един костюм — черен. Идеален е както за сватби, така и за погребения. След като се издокарва, слиза долу, в кухнята на Бил, където заварва близначките, седнали край масата, и двете по шорти и блузки, захапали ледени близалки с вкус на грозде, от които капе по ръцете и в чинийките им.

Бил подсвирва.

— Добре изглеждаш, Лаурел.

— Така се и чувствам, Харди.

Телефонът звънва.

— Една бира в ръка, и си готов за снимка — казва Бил и хуква към коридора да вземе безжичния от дневната.

Грейс измъква близалката от уста, а езикът и устните й са лилави.

— Да не се жениш?

— Не — отвръща Майк. — Просто излизам на вечеря.

— С костюм?

— Ресторантът е много изискан.

— Тате не ходи на ресторант с костюм.

— Така е.

— Мами разправя, че тате има лоши маниери на хранене.

— Самата истина.

— Той с тебе ли идва?

— Не, излизам с една приятелка.

— Момиче?

Майк кимва, докато рови из купчината вестници и рисувателни книжки за ключовете си.

— Вратовръзката ти е грозна — отбелязва Грейс.

— Така ли мислиш?

— Тате има по-хубава. Отгоре с кучето Снупи от телевизията. — Обръща се към Ема: — Иди я донеси от дрешника на тате.

Като никога Ема прави каквото й казват и хуква за вратовръзката.

— Трябва да й поднесеш цветя — заявява Грейс. — Момичетата ги обичат. И мами обича цветя, но тате й носи много рядко и всеки път каквито не трябва.

Майк открива ключовете за колата.

— Ей, сладурани!

— Какво, чичо Майкъл?

— Никога да не се променяте. — Лепва й една целувка върху челото и се усмихва широко.

Грейс се усмихва в отговор.

— Момичетата обичат също, когато си поделяте близалката.

Движението на юг по Първа магистрала е пълна лудница. Майк е забравил, че петък следобед е най-натовареното време, и на изхода от града напират точно толкова желаещи, колкото има и в обратната посока. Седи в камионетката, броня до броня с останалите нещастници, напредва сантиметър по сантиметър към пунктовете за плащане пред моста „Тобин“.

Някакъв самолет излита и докато Майк го наблюдава как се издига над небостъргачите в центъра на Бостън, отново се сеща за Джес, която също като майка му си събра партакешите и духна надалеч от общите им проблеми. Само че така не става: никога не можеш да избягаш от проблемите. Само ги местиш на ново място. Дори да прелетиш половината планета, пак си оставаш същият. Удивително е колко много хора опитват да загърбят миналото и зарязват всичко, което познават. Мъчат се да пуснат корен другаде, надяват се да станат нещо, което не са. Както Джес с нейните дрехи. Може пък в тях да е скрито разковничето. И в разстоянието помежду им. Във времето. Да. Времето и разстоянието могат да ти помогнат да забравиш всичко, даже син или дъщеря. Точно както направи майка ми, казва си Майк. Точно както направи бившата ми съпруга.

Вечерята представлява тричасово шоу, завършило със сметка, надвишаваща месечната му вноска за камионетката. Когато излизат, навън цари мрак, а нощният въздух е студен и наситен с подобната на електричество възбуда, на чистата радост от това, че имаш възможност отново да излезеш спокойно на открито след края на поредната отвратителна зима в Ню Ингланд.

— Наистина трябваше да си поделим сметката — обажда се Сам, докато се загръща в парче плат, нещо средно между шал и наметало. Качена е на черни обувки с високи токове, а роклята в същия цвят е направо поразителна със започващата почти от ханша цепка от едната страна.

— Казах, че ще те заведа където поискаш. Такава ни беше уговорката.

— Вярно, а като те видях издокаран в черен костюм и в такъв изискан ресторант, Майкъл Съливан, направо ми взе акъла.

— С напредването на възрастта се опитвам да придобия светско лустро.

— Значи отиваме на танци?

Майк се почесва по ъгълчето на устата.

— Нямам думи да ти опиша физиономията — казва Сам. — Шегувам се. Как, мислиш, се танцува на такива токове? Нали ще се пребия.

— Да вземем такси.

— И да пропилеем подобна вечер. Как не. Ще вървим пеша.

Повежда го по „Нюбъри“, бостънския еквивалент на „Родео Драйв“. Минава девет, улицата е задръстена от коли, а тротоарите от младежи със сериозни лица, които сякаш са се запътили към страхотно важна среща. Видът на тези двойки връща мислите му към снимките на Жан-Пол и собствената му майка в нейния нов и подобрен вид.