Крис Муни - Да помним Сара

— Имах нужда от промяна. Антъни се опита да ме замъкне с него да сме си сложели халки на пъпа, но аз стигнах само дотук. Влизай.

Апартаментът й представлява обширно, разхвърляно пространство, изпълнено от светлина, с високи тавани. Помещението е изненадващо голямо. Масата е подредена за двама: красив кристал, порцелан и вече отворена бутилка вино. Плазмен телевизионен екран виси на тухлената стена, а отсрещният ъгъл е обзаведен като кабинет, с кожени кресла и натъпкани с книги лавици от махагон.

— Тук е… уха! — отбелязва Майк. Очаквал е да види нещо значително по-малко. На подобно място можеш спокойно да отгледаш цяло семейство.

— Благодаря. Приятели ми помогнаха при обзавеждането. Вечерята се топли във фурната.

— Ти ли си готвила?

— Взех я от „Антонио“. Най-добрата италианска кухня в града. Забравих да те попитам, когато се обади, но се надявам пиле с пармезан все още да ти е любимото ястие.

Майк е изненадан и трогнат, че си спомня.

— Какво ще пиеш?

— Кола, ако ти се намира.

Сам се отправя към кухнята с боси крака, отваря хладилника и подава леденостудена кутийка кола.

— Вече можем да ядем — оповестява тя — или да си поговорим. Както решиш.

— Да си поговорим звучи добре.

Сам взема чашата с вино от плота на кухнята и Майк я следва към една ниша, приютила две обемисти, щедро тапицирани кресла, разположени едно срещу друго, заедно с отоманка помежду им. Огромен панорамен прозорец гледа към улицата под тях, както и към издължено овално пространство с трева и дървета, което, неизвестно защо, му се струва познато.

— Какво е това място отсреща? — пита Майк.

— Площад „Луисбърг“. Ако ти се намират осем милиона, мога да те уредя с някое прилично местенце, което се нуждае от основен ремонт.

— Осем милиона!

— И не забравяй данъците. Могат до стигнат до петдесет хиляди годишно.

Майк оставя колата върху масичка край креслото, след което изважда плика от задния си джоб, преди да се настани. Сам сяда, като вдига крака върху отоманката. Ходилата й са на сантиметри от коленете му. Винаги сядаха така, спомня си Майк. Сам държи да го гледа в очите, когато обсъждат някой сериозен въпрос. Понякога отпуска стъпала върху коляното му, а той го разтрива, докато си приказват.

— Представа нямам откъде да започна — обажда се Майк.

— Почни отначало.

— Ако го сторя, трябва да будуваме цяла нощ.

— Щом трябва.

И сега той си спомня.

Площад „Луисбърг“. Коледа. Всяка година майка му го води в града, за да види голямата елха в Общинския парк на Бостън, а след това двамата се отправят към Бийкън Хил за празнична разходка с екскурзовод, която неизменно приключва на площад „Луисбърг“. Разбира се, частните домове не се отварят за посетители, но понякога, ако пердетата на партерните етажи не са спуснати, човек може да надзърне вътре и да види чудовищните елхи на безумно богатите. Всъщност неговата майка предпочита да наблюдава хората из къщите, вместо да слуша историята на сградите, които обитават и чиито стени още помнят стъпките на Луиза Мей Алкот и членовете на клана Кенеди.

Спомня си и друго. При последната им Коледа заедно майка му е доста разсеяна, иска да се помотаят още малко след края на обиколката. Вали сняг и, макар това да не му пречи, не може да каже същото за студа. Въздухът реже, вятърът хапе откритата кожа и той иска да си вървят. Майка му казва, че не може, още не, понеже имала среща с приятел. Да, с приятел. Тъкмо тази дума използва тя. Приятел. Това го изненадва, тъй като майка му няма приятели — най-малкото не е споменавала да има. Още повече се изненадва, когато вижда този приятел. Мъж.

Жан-Пол ли е бил? Майк не знае. Не си спомня как изглежда мъжът, нито как е облечен, но помни неговото здрависване, нежността, с която слага ръка върху гърба на майка му, за да я отведе край един ъгъл, където си приказват цяла вечност, докато мъжът хвърля по някой и друг поглед към Майк.

— Не се насилвай да говориш, Съли. Можем просто да си седим и да се наслаждаваме на вечерта.

Майк посяга към положения върху бедрото му плик.

— В добри отношения ли си с бившия си съпруг?

— Не, слава Богу.

— Значи не се разделихте като приятели.

— Най-меко казано.

— Мога ли да попитам как стана?

Сам отпива от виното и казва:

— Защо се разведохме ли? Ами в продължение на три години опитвахме да си направим бебе и като не можахме по нормалния начин, започнахме разните му там изкуствени манипулации. Хапчета, хормонални инжекции, даже ин витро пробвах на три пъти. Но не се получи. Така че постъпихме като зрели хора. Започнахме да работим извънредно и престанахме да си говорим. Отчуждихме се един от друг и накрая той ми заяви, че не е щастлив. Аз също не съм, отвърнах му, и се съгласихме на развод. Мат страшно много искаше деца и, след като не съм в състояние да му ги осигуря, той реши да си върви, да си потърси късмета другаде, нали разбираш. За него осиновяването никога не е било алтернатива. Винаги съм смятала, че тъкмо в това се крие причината за неговите изневери.