Крис Муни - Да помним Сара

— Знам, че звучи идиотски, но току-що говорих с Лу и той твърди, че вноските са правени от него. Може ли да се провери дали това е така?

— Така е.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Посети ме лично и плати в брой скоро след заминаването на майка ти. Донасяше парите в брой всяка година. Единствен от родителите плащаше по този начин.

Майк не е подготвен за чутото.

— Добре тогава. Благодаря — промълвява той.

— Мога ли да ти помогна с нещо друго?

— Не точно сега. — Майк благодари още един път и затваря.

Като обърна поглед назад, май трябваше да взема парите, които изтеглих от банката, за да можем да се установим двамата тук, но тогава мислех за училищната ти такса. След всичко, което си преживял, не исках да те местя в друго училище и да те откъсвам от приятелите.

Това са думите на майка му от писмото, само че всичко е било лъжа. Лу каза, че е плащал той, а отец Джак току-що го потвърди. Тя го е излъгала. Но защо?

— На това трябва да се сложи край — обръща се той към нищото. — Време е всичко да приключи.

Ти го поиска, нали?

Спомен за Сара: двамата са в колата, на път към закусвалнята на Мейн стрийт, няколко седмици след като умира майката на Бил. Сара трябва да е била на пет. Майката на Бил се отнася с нея като със собствена внучка, затова двамата с Джес казват на Сара, че Нана Джейн е починала, след което Джес поема инициативата и обяснява, че смъртта означава край за тялото, а душата на Джейн е отишла на небето, докато всичките добри неща, които хората са харесвали у нея, всички светли мигове, които са преживели заедно, спомените за тях остават да живеят у всеки, който я е обичал.

Сара задава един-два въпроса и отива да си играе с куклите, а с течение на времето въпросите оредяват и накрая съвсем спират. Двамата с Джес си казват — вече е забравила, до онзи ден в колата, когато Сара заявява, че все още й е мъчно.

— Още ми липсва Нана Джейн — казва детето.

— На всички ни липсва, миличка.

— Кога ще си отиде тъгата, тате?

— Трябва време.

— Колко време?

— При всеки е различно. Трябва да дадеш време на сърчицето си да приеме нещата.

— А какво става, ако не ги приеме?

Това е невъзможно, казва й тогава той.

Ами сега? Сега се пита колко мъка може да приеме едно сърце, с колко истини да се примири, преди да се пръсне.

Малкото свързани с Бийкън Хил спомени на Майк са мъгляви. Те са от младежките му години — пиянски нощи от кръчма в кръчма, в компанията на Дивия Бил и останалите от белхамската банда. Бийкън Хил се гордее с някои от най-красивите жени в града. Майк помни това място като елегантен рай за каймака на обществото и свръх богатите, допълнен с трудности при паркирането и улично осветление със старомодни фенери. Бийкън Хил изглежда съвсем малък, докато не тръгнеш из лабиринта от тесни еднопосочни улички, обточени с павирани тротоари и тухлени фасади на кооперации и еднофамилни градски къщи, всяка от които струва колкото няколко прилични свои посестрими в Белхам.

Уличките са си все така тесни, паркирането все така трудно и всички тухли са все така по местата си. Но докато върви по „Чарлс стрийт“, Майк остава поразен от запазения дух на градчето. Разбира се, на всеки ъгъл има „Старбъкс“, а отсреща блести витрината на денонощен магазин, но като изключим това, Бийкън Хил сякаш устоява на атаките на лъскавата модерност, поразила вече изцяло Белхам. Част от Майк се наслаждава на оживлението в тази топла пролетна вечер, изпълва го разтуха при вида на хората, които влизат и излизат от магазините, отиват на вечеря, бутат детски колички, на студентите с раници на гръб и чаша кафе в ръка, които говорят по мобилните си телефони.

Майк завива наляво, по улицата на Сам, открива търсения номер и се изкачва по предните стълби. След като напуска къщата на Лу, Майк изпитва нужда да чуе нечие безпристрастно мнение относно своите намерения и, понеже му е ясно какво ще каже Бил, звъни на Сам в службата.

Открива фамилията й върху бронзова табелка, на която са написани имената на живущите в сградата, натиска звънеца и след малко чува жуженето на бравата. Апартаментът на Сам се намира на третия етаж. Изкачва вита стълба и я вижда, застанала в очакване на прага, в джинси и блуза с висока яка. Не познава друга жена, която да умее да се облича така семпло и пак да изглежда хем секси, хем елегантна.

— Подстригана си — отбелязва Майк. — И си се изрусила.

— Антъни ме накара.

— Изглеждаш великолепно. — Самата истина.