Крис Муни - Да помним Сара

На Дейв Кроули, който отговори на всичките ми юридически въпроси. На Ричард Розентал, началник на полицията в Уелфлийт, и Джон „Зеке“ Езикийл. Всички грешки, допуснати в книгата, са мое дело. Огромна благодарност към Грег Джаксън за неговите истории.

Благодарности на Джен, Ранди, Елвис и Пам Бърнстийн, които четяха първоначалните ръкописи и ми даваха откровеното си мнение, от което имах нужда.

Всичко останало е плод на художествена измислица. Тоест изцяло сътворено от мен.

В спомените му неизменно доминират очертанията на църкви. Вечерта, преди майка му да замине, Майк Съливан седи до нея на първата пейка в „Свети Стефан“. Поне два пъти седмично, подгонени от нуждата да се скрият някъде, те идват на това място и след молитва, ако са й останали пари, отиват до „Странд“ — киното в центъра на Белхам, където срещу три долара могат да гледат някой от филмите за Джеймс Бонд. Повечето време убиват в обществената библиотека, където майка му заема седмичната си доза евтини любовни романи, със заглавия от рода на „Укротяването на Частити Уелингтън“ или „Тайната на госпожица София“ .

Тази вечер снегът ги подгонва назад, към църквата. Вече са на път за дома след посещение в библиотеката, когато снежецът започва да вали съвсем слабо, за да се превърне на бърза ръка в страховита стихия. Вятърът реве така страховито, че Майк започва да се притеснява дали няма да преобърне колата. Уличното движение е блокирано навсякъде и двамата намират убежище в „Свети Стефан“, докато премине бурята. Белхам още не може да се окопити след последното чудовищно бедствие. Не е минал и месец от страховитата фъртуна, наречена „Голямата виелица от 1978-а“, и ето че по радиото съобщават за поредна буря в североизточен Масачузетс. Майк е на осем.

Църквата е претъпкана с хора, които очакват улиците да бъдат разчистени. Майка му изважда едно от трите туристически списания, които е взела от библиотеката, и потъва в четене. Лицето й е сериозно, но спокойно като при молитва. Тя е миниатюрна жена, толкова мъничка, че на Майк му се иска да обхване ръцете й в своите, уплашен, че ако не я държи здраво, може да литне нанякъде. Обръща страница от списанието, докато със свободната си ръка гали меката синя коприна на красивото шалче около врата си. Цялото е щамповано с древни колони и статуи, отрупано с ангели, които са толкова не на място под обемистото зимно яке.

— Неприлично е да зяпаш така, Майкъл — казва тя с тих и равен глас. Винаги говори така, дори когато е извън кожата си, но това почти никога не се случва.

— Нямам какво да чета — шепне той. — Как така в библиотеката нямат комикси?

— Трябваше да си вземеш онова ръководство по дърводелство. — С разтворено върху коленете списание, тя се извръща с лице към него. — Помниш ли къщичката за птици, която ми подари за Коледа? Наблюдавах те, докато я правеше в работилницата на баща си, и забелязах колко грижливо я боядисваш.

— Добре стана.

— Какво ти добре, беше направо страхотна — отвръща тя с усмивка. Тази усмивка кара мъжете да спират на улицата и да я заглеждат. Същата усмивка му дава увереност за това, че всичко ще бъде наред.

— Откъде го имаш?

— Кое?

— Шалчето.

— Това ли? Имам го отдавна.

Лъжите на майка му са явни като синините по тялото й. Винаги внимава да не носи шалчето пред Лу. Слага си го, след като излезе от къщи, и го тъпче в джоба на якето, преди да се прибере. Освен това Майк знае, че го крие, заедно с фотоалбумите, в една кутия с надпис „Ръкоделие“, оставена в мазето. Рано една събота сутрин, след като Лу тръгва за работа, Майк я заварва в мазето да вади шала от кутията — същата, където крие и албумите.

Тя долавя въпроса в погледа му и казва:

— Шалчето е подарък от баща ми. Даде ми го през последната ни Коледа в Париж. Просто не искам да му се случи нещо.

— Париж. О-ла-ла!

Усмихната, тя мести списанието върху неговите колене и му сочи цветна снимка, на която е показан интериорът на старинна църква. Стените изглеждат километър високи, изградени от напукан бял мрамор, а върху купола е изобразен смразяваш дъха Исус Христос, показал сърцето си на света.

— Това е църквата „Сакре кьор“ — казва тя с гордост. — C’est l’endroit le plus beau du monde. 1 1 Най-красивото място на света (фр.). — Б.р.

Когато чува майка си да говори на нейния роден френски и долавя ромона на думите върху езика й, тя му заприличва на онази екзотична млада жена, която е открил върху черно-белите снимки, залепени във фотоалбума. Понякога, когато остава сам вкъщи, той се спуска в мазето и разглежда снимките на своите баба и дядо, на приятелите на майка си, на нейния дом — всичко онова, което е оставила в Париж, когато се е преместила тук. Начинът, по който са се обличали онези хора, му се струва някак царствен. Нощем Майк се върти в леглото и сънува как армия парижани пристига в къщата им, за да спаси него и майка му.