Крис Муни - Да помним Сара

Бил съзира познатият розов костюм да се появява зад дъщеря му и се обръща към приближаващия Майк. Топка тютюн за дъвчене издува долната му устна, над челото си е спуснал ниско козирката на бейзболна шапка с реклама на „Харли Дейвидсън“. От всяко ухо виси мъничка златна обеца.

Бил се привежда съвсем близо и шепне:

— Кажи сериозно, Джес не завижда ли, когато обличаш нейното яке?

Въпросното яке, коледен подарък от Сара, е изработено от черен вълнен плат и кашмир. А което е по-важно: то е ново и чисто, за разлика от любимото опърпано яке на Бил, което носи още от зората на осемдесетте. Отказва да го свали от гърба си, докато „Пате“ не спечелят Супер-купата, въпреки че е парцаливо, цялото в мазни петна и с отпран джоб.

— Какво му има на якето?

— Нищо — отвръща Бил. — Тази година всички красиви момичета носят такива.

Майк измъква пакетче цигари от джоба, без да отделя очи от Сара, докато двете с Пола се катерят нагоре по хълма.

— Май си срещнал Джес.

— Ъхъ. Каза ми, че тая работа с пързалката няма да стане. Радвам се, че се е смилила.

— Един от двама ни го направи — отвръща Майк.

Бил плюе в пластмасова чаша от кафе и премълчава. Сега идва ред на Майк да усети нужда да поговори с някого.

— Не мога повече, Бил. Писна ми да живея в черупка. Писна ми да живея с жена, която изпитва ужас от живота и превръща собствения ми дом в затвор. Писна ми да се сражавам за най-обикновени неща, като например да заведа моята шест и половина годишна дъщеря на пързалката. Писна ми и жадувам свобода.

Последното не е нещо ново. То витае непрестанно в мислите му през последната година, само че напоследък присъствието му е по-отчетливо. Докато Майк отива или се прибира от работа, или върши нещо досадно, като например да прекопава градината, започва да се заиграва с идеята да си тръгне. Една част от него е въодушевена пред подобна възможност, пред перспективата да започне нов живот, без всички тези стени и изобилие от ограничения.

Майк хвърля поглед надясно, към „Ийст Дънстабъл Роуд“, където колите са паркирани плътно една зад друга от двете страни на платното, и забелязва някакво такси да се промъква към Първа магистрала. Представя си своята майка, свита неподвижна върху задната седалка, понесла дванайсетте години на своя брак в един куфар, а шофьорът пита:

— Накъде — север или юг? — И за първи път през живота си майка му взема решение, което ще бъде изслушано от мъж. Майк се пита дали, когато поема по своя нов път, скованият от толкова години в съзнанието й писък най-сетне замира.

Надуваемата шейна на Пола спира при тях.

— Къде е малката хитруша? — пита Бил.

— Джими Макдоналд е горе и блъска всички наред — отвръща Пола.

Джими е най-малкият син на Боби Макдоналд. Поне така се предполага, тъй като Боби Мак е от типа мъже, които държат да имат сюрия деца от различни майки в жилищния комплекс.

— Най-напред събори мен, а след това и Сара — съобщава Пола.

От това по-хубаво — здраве. Майк захвърля цигарата.

— Отивам горе да я прибера — заявява той. — А вие изчакайте, да не би да се появи междувременно.

— Той все ни закача — чува гласа на Пола, докато се отдалечава. — Миналата седмица се прибираме от Стейси, Джими Мак ни вижда и се изсеква върху Джоан Финци, а пък тя му каза, че е тъп задник.

— Добре му го е казала — отбелязва Бил.

Студеният вятър напира с хихикане, присмех и вой върху Майк, докато той се катери по хълма, заобикаля родители и деца, поели също нагоре. Сега снегът вали много по-силно — едва вижда на няколко крачки пред себе си.

Излиза на върха под блясъка на прожекторите. Паркираните по протежение на „Дилейни Роуд“ коли се смесват със спускащите се по серпантината откъм паркинга на „Бъзи“. Десетки фарове са насочени към него. Майк засланя очи с длан и започва да търси дъщеря си в тълпата.

— Сара, аз съм, татко. На върха съм.

Изневиделица край него профучава тълпа деца така, сякаш някой ги гони — или пък те гонят някого. Майк поглежда през рамо и проследява хукналите надолу по склона малчугани, които изчезват в снега. Отново се оглежда, пристъпва напред и търси с очи розовия костюм.

— Сара, тук съм, на върха. Ти къде си?

Няма да те чуе.

Няма. Така здраво е вързал качулката на главата й, че сигурно не може да го чуе през воя на вятъра, през писъци и викове, под тревожния зов на десетки клаксони. Той си пробива път в тълпата, търси я, крещи нейното име.

— Сара, аз съм!

— Сара, обади се!