Крис Муни - Да помним Сара

— Сара, къде си?

Хората изчезват и сега Майк застава върху ръба на склона, където се пързалят по-големите деца. Малко под хребета, където се събират за спускане, лежи дълга синя шейна, която страшно прилича на Сарината. Майк тича до нея, коленичи и бръсва с длан снега от тапицираната седалка. САРА СЪЛИВАН, пише там с големи букви и с неговия почерк.

Може би се е спуснала надолу, след Пола.

— Бил! — провиква се Майк. — Бил!

— К’во?

— Сара долу ли е?

— Още я няма.

Сърцето на Майк изтръпва. Извръща се надясно. На двайсетина крачки има насип със стръмно спускане откъм другата страна. Мястото е много добре маркирано и Сара знае, че не бива да го доближава.

Обръща поглед назад, към шейната, е надежда да открие мънички следи от стъпките на Сара. От снега, точно до шейната, стърчи нещо. Вдига го и почиства.

Очилата на Сара.

Трепетът в сърцето се превръща в леден, болезнен тътен. Скача на крака и от гърлото му излита писък:

— САРА, КЪДЕ СИ?

Моля ти се, Боже, нека се обади!

От всички страни коли напускат паркингите и чакат своя ред да се включат в бъркотията по „Ийст Дънстабъл“, пълзейки сантиметър по сантиметър.

Може да е там.

Не, отвръща Майк на този мощен, пълен с паника, глас. Сара няма да мръдне оттук без мен или Бил.

Ами ако все пак?

Препъвайки се в снега, Майк тича към една хонда, паркирана наблизо. Блъска по прозореца, докато непознатият мъж с бейзболна шапка на „Ред Сокс“ смъква стъклото. Неговият син, на вид около четиригодишен, седи до бащата.

— Момиченце в розов екип — проговаря Майк. — Беше ей там, точно до оная шейна.

— Не съм я видял.

— Сигурен ли сте?

— Едва виждам колата пред себе си.

— Не мога да я открия. Помогнете ми да я намерим, моля ви.

Мъжът кимва. Майк тича към „Ийст Дънстабъл“, като се промъква между колите, а в гърдите му се свива все по-твърда топка.

Тук трябва да е, Сара е тук някъде.

— Съли! — крещи Бил. — Съли!

Един форд се готви да излезе на „Ийст Дънстабъл“, когато Майк изскача пред него с вдигната ръка. Шофьорът смъква стъклото, а колите отзад надуват клаксони. Майк разпознава човека — работи в склада за дървен материал. Били Някой-си.

— Какво се е случило?

— Не мога да намеря дъщеря си — отвръща Майк. — Носи розов екип.

— Не съм я виждал. Да помогна ли?

Майк кимва и казва:

— Направи ми услуга. Запречи улицата с колата и кажи на всички какво е станало.

— Нямаш проблем.

— И проверявай задните седалки, а също под колите — може да се е ударила или нещо подобно.

Хората излизат от колите и ругаят Майк, искат да се разкара от пътя. Майк се готви да спре друга кола, когато Бил се измъква иззад снежна завеса, хванал Пола за ръка.

— Намерих очилата й до шейната — казва Майк. — Пола, какво стана там? Кажи ми какво се случи.

Пола се свива при тези думи.

— Съли, успокой топката малко…

— Сара не вижда без очила.

— Знам.

— Много я е страх, когато не вижда.

Бил отпуска месеста длан върху врата на Майк и го стисва.

— Сигурен съм, че някой я е намерил в това окаяно състояние и му е стигнал акълът да я прибере при „Бъзи“. Вероятно сега е вътре и гризка бъргър с картофки. Не се тревожи. Ще я открием.

При това лошо време и объркано движение на полицията й трябва цял час, докато се добере до Хълма. Полицаите от първия пристигнал екип — Еди, „Бавния Ед“ Зуковски, и още един познат на Майк, Чарли Рипкън — установяват с облекчение, че Майк се е сетил да отцепи Хълма. Вторият отзовал се на повикването екип блокира долния паркинг, където е паркирал и Майк.

Бавния Ед го завежда в разположения наблизо магазин за алкохолни напитки. Майк застава под бълващ топъл въздух вентилатор и разтопеният сняг започва да се стича от джинсите и якето му, образувайки локвичка около подгизналите ботуши. Бърше лице с кърпата, която му подава собственикът.

— За облеклото на Сара — проговаря Еди Зуковски, като разгръща своя бележник. Подобното на пита лице на Бавния Ед е подпухнало, белязано от множество късни прибирания и прекаляване с бързи закуски, но високата му фигура все още е в добра форма, корава като телеграфен стълб и несъмнено заредена със същата експлозивна енергия, която го беше направила футболна звезда в Бостънския колеж.

Майк казва:

— Нищо по-различно от това, което казах на диспечера.

— Наоколо живеят три деца, които носят розови екипи — едното е момче, местният цар на сноуборда. Онова, което искам от теб, Съли, са детайли. Особености по костюма, ботушки, ръкавици, такива неща.