Крис Муни - Да помним Сара

— Децата правят най-странни неща, когато са уплашени, Съли. Виж само какъв сняг пердаши, всеки се е облякъл по различен начин, лицата са скрити, не знаеш кой кой е. Сара сигурно се е залепила за първия познат.

Гадното, остро усещане на страх за Сара започва да излъчва болезнена жар, енергия, от която го засърбява кожата. Майк преценява шансовете си да се промъкне покрай Ед, когато мобифонът на полицая зазвънява.

— Обажда ли се у вас да провериш за съобщения? — пита Ед, докато откопчава апарата от колана си.

— Още след като позвъних на 911.

— Това е преди повече от четирийсет минути. Опитай отново. — Ед лепва слушалката към ухото си и се отдалечава към вратата, като я препречва изцяло.

Майк изважда собствения си телефон и вижда, че батерията е паднала — по това време на деня обикновено я зарежда. Насочва се покрай Ед към тезгяха, където огромен плешивец се прави, че е потънал изцяло в един брой на „Херълд“.

— Мога ли да ползвам телефона, Франк?

Франк Коколуто му го подава.

След като миналата година два телефонни секретаря му свиват разнообразни номера, Майк решава да се довери на гласовата поща към телефонната компания. Набира номера и въвежда личния си код с набъбнала в гърдите надежда, която бива начаса попарена от думите на оператора: „Няма нови обаждания.“

Вятърът разтърсва стъклата за пореден път и Майк си представя Сара, сама самичка на върха на Хълма, как се мъчи да намери очилата в снежната фъртуна, а всичко й е като в мъгла. Е, добре, тя е много уплашена, но освен това е и достатъчно умна. Сара знае добре, че има чудовища, маскирани като любезни, усмихнати чичковци, които предлагат на дечицата бонбони, като ги лъжат, че са си изгубили коте или куче, и ги молят да им помогнат в търсенето, така че, ако някой се е опитал да предложи помощ на неговата дъщеря, Майк е абсолютно убеден, че Сара, дори изпаднала в истерия, ще има достатъчно разум в главата, за да послуша единствено глас, който познава — на приятел или родител, които знае от училище, евентуално на някого от квартала.

— Ед е прав, като казва, че децата правят най-неочаквани неща, когато се уплашат — обажда се Франк. — Преди няколко години отивам в „Дисни Уърлд“ с дъщерята и осемгодишната внучка. Обръщаме глави настрани най-много за три секунди и хоп, Аш вече я няма. Тълпата я поглъща, разпъва и това е. — Франк щраква с пръсти. — Персоналът на парка прерови абсолютно всичко наоколо. Кълна се в името Божие, щях да пукна всеки момент — толкова се уплаших. И знаеш ли къде я откриха? В хотела, в собственото ми легло, заспала като ангелче. Намерил я един от охраната на паркинга. До такава степен се побъркала от страх, че не могла да промълви нищо друго, освен името на хотела, стая триста двайсет и едно, и те я завели право там.

Майк поглежда часовника си. Почти деветдесет минути са изтекли, откакто откри шейната.

Бавния Ед затваря телефона и Майк отново усеща плаха надежда.

— Проклетите синоптици са се осрали отново — съобщава Ед. — Снежната буря, обещана за вчера, се стоварва право отгоре ни днес. Да вървим, Съли. Трябва да отскочим до вас. Щатските идват насам с кучетата си. Ще ти разкажа по пътя.

Бавния Ед му разправя за кучетата следотърсачи, затова, че тия зверове имат обоняние, което превъзхожда шейсет пъти онова на немската овчарка, и са в състояние да проследят оставени от човек миризми, без значение колко слаби, във въздуха или по земята, преди дни и дори седмици, по всяко време на денонощието, при сняг и дъжд — няма никакво значение. Например: избягал затворник в Кънектикът решава, че е голям майстор, понеже ляга на дъното на някакво езерце, като използва за дишане парче от обръч за хула-хоп с надеждата, че кучетата няма да го открият. Но тия кучета са такива дяволи, че надушили дъха му, излизащ през импровизирания шнорхел. Има даже случай, при който кучето усеща миризмата на затворен в багажника на движеща се кола човек, независимо от това, че е примесена с воня от изгорели газове. Бавния Ед продължава да бълва истории, а гласът му постепенно заглъхва, прогонен от една-единствена мисъл в главата на Майк:

Викат кучета, когато някой изчезне? Не когато се е изгубил, а когато изчезне?

Попадат на бабуна и Майк усеща медальона със свети Кристофър да подскача върху гърдите му.

Никога не губи вяра, независимо от това, колко зле изглеждат нещата.

Става лошо, истински лошо, през ония първи няколко месеца след бягството на майка му, когато Лу е до такава степен разярен и убеден в окончателната им раздяла, че събира всичките й вещи, за да ги изгори в задния двор. За целта използва алуминиев варел за боклук. И макар Бог да загърбва тогава цялата бъркотия, Той много внимава през онзи неделен следобед в края на март, докато Джес е бременна в седмия месец, а Майк смята, не, вярва, че този път всичко върви добре, но ето че на Джес й се завива свят, краката й омекват и започва да повръща. Вече са преживели два спонтанни аборта — нещо повече: не само ги преживяват, но всеки от двамата вътре в себе си започва да привиква с мисълта за един лишен от деца живот, когато тя забременява за трети път, с момиченце — Сара. Всеки следващ ден се преживява със затаен дъх, всяка вечер Майк полага глава върху възглавницата и благодари на Бога, че бди над семейството му, и ето — Майк бърза с Джес към болницата, отправил отново молитви към Него. Докато стигнат до Интензивното, кръвното на Джес спада, а кръвта й — по-късно ще му кажат това — е отровена от опасно за живота заболяване, наречено прееклампсия.