Крис Муни - Да помним Сара

Обирай си крушите! , казва му някакъв глас. Колкото и несправедливо да е всичко това, той не участва в разправията и няма никаква нужда да се забърква отново с Джими Мак.

Нещата се променят, когато поглежда момиченцето, седнало разплакано в снега, съвсем по бебешки, все едно са му откъснали току-що и двете ръце.

Не сълзите обаче задържат Сами на онова място, а очилата й, виснали накриво от носа. Толкова беззащитна изглежда в тази поза и Сами, преди да разбере какво се случва, произнася на глас думите, които така му се е искало да кресне в лицето на Джими Мак оня ден, в тоалетната:

— Дано пукнеш на място, гадно лайно такова!

Джими Мак се извръща рязко, вперва поглед в масата детски лица пред себе си.

— Кой каза това? Кой го каза?

Сами не побягва. Много му се ще — една част от съзнанието му заповядва да изчезне на мига, — но нещо друго не му позволява, някакво ново осмисляне на случилото се тогава в тоалетната. Онова, което впоследствие го накара да плаче и да потръпва от гняв, не е фактът, че му натикаха главата в чинията, нито че после му се налага да влезе в час с мокри петна по дрехите. Не, най-лошото от всичко онова, което не проумява чак до настоящия миг, е обстоятелството, че не отвръща на удара. Ако не се опълчиш на простака, той ти става господар, притежател на част от теб. Той я запазва в погледа и усмивката си, а когато те срещне, използва това откраднато късче и започва да те върти върху него като на шиш, защото му е ясно, че не ти стиска да се озъбиш. Може би е по-добре човек да се бие. Може би болката от един счупен нос или едно насинено око, или каквото там може да измисли един Джими Мак, е все пак за предпочитане пред унижението да свеждаш поглед пред хората по коридора, да чуваш присмеха им зад гърба си, когато те наричат с обидни имена като „говняр“ или „вонещица“. Синините и счупеното оздравяват. Но поне показват на хората, че не си страхливец.

Малкото момиченце, Сара, е отново на крака, дърпа шейничката и — о, Боже! — доближава опасния участък на Хълма, мястото, от което паднеш ли, като нищо можеш да си сцепиш кратуната. Както стана миналата година с едно дете, Джей Бейрън. Шейната му се блъснала в голям камък, Джей литнал към някакво дърво и после го откарали с линейка. Сами понечва да отиде и помогне на момиченцето, но Джими Мак се изпречва пред него.

— Какво се изля от устата ти, лайнарче?

— Д-д-да ме оставиш на мира.

— Знаеш ли защо п-п-пелтечиш, лайнарче? — Очите на Джими Мак са кървясали, каквито са всяка сутрин в училищния автобус. И на двете уши има златни обеци, а от едната му вежда стърчи последната придобивка — голяма сребърна игла, извита като рибарска кука. — За-за-защото с-с-си м-м-малоумен.

Ако не се опълчиш на простака, той заграбва частица от теб завинаги.

Таткото на Сами казва, че стигне ли се до бой, едничкото важно нещо е кой ще победи. Джими Мак може да е по-висок и много по-як, но има едно местенце, където много боли. С пламнало лице и стомах, пълен с мехурчета, които кръжат с кръвта му из тялото така бързо, че карат коленете му да се допират едно до друго, Сами се извръща и ритва Джими Мак с все сила точно в чатала.

Джими Мак сграбчва слабините си в шепи и пада на колене, разплаква се като момиче, а устата му се огъва в безмълвно потрепващо „О“.

Само един ритник в топките май не е достатъчен за наказание. Сами иска да причини на врага по-голямо унижение, по-силна болка — да отмъсти на Джими заради всичките деца, които тормози всекидневно. Забелязва сребърната кука, щръкнала от веждата на Джими Мак, и преди да си даде сметка какво точно прави, посяга и я изтръгва.

Джими Мак започва да вие, а по лицето му шурва кръв.

Сами грабва сноуборда и литва по снега. Не забелязва момиченцето Сара до мига, в който я връхлита. За втори път в рамките на броени минути някой я събаря по задник.

— Извинявай много — мълви Сами, докато й помага да се изправи.

— Очилата ми — проплаква момиченцето.

По дяволите! Не може да я изостави така, без очилата. Няма да е честно.

— Ще ти помогна да ги намериш, искаш ли? Само не плачи.

Точно както би сторила собствената му сестра, момиченцето надува още по-силно гайдата. Мили Боже, защо все така правят?

— Нищо ти няма, не бой се, престани да ревеш.

Сами е застанал на колене и търси опипом очилата — къде са се дянали? — когато някакъв мъж, бащата на момиченцето, застава край двамата.

— Случайно стана — казва Сами. — Не съм искал да я съборя. Просто не виждах накъде отива дъската.