Крис Муни - Да помним Сара

Мъжът е обут в джинси, носи черни ръкавици и обемиста шуба, чиято качулка скрива лицето, подобно на оная, която си слага бащата на Сами, когато чисти алеята от сняг, само дето тази качулка е обточена с кожа, чийто кафеникав цвят напомня на Сами за енот. Под мишницата си мъжът носи сгънато одеяло. Без да пророни дума, той се навежда и подава на детето ръка. То я отблъсва встрани. Типичен момичешки подход. Мърла.

— Паднали са й очилата — обажда се Сами. — Мисля, че затова плаче. Не съм я ударил, честна дума.

Бащата на момичето блъсва с крак сноуборда към Сами, след което му прави знак с ръка: омитай се, един вид.

— Много се извинявам — повтаря Сами. Преди да се спусне с дъската по склона, вижда как мъжът шепне нещо в ухото на детето, докато го загръща с одеялото.

На другата сутрин Сами не се сеща нито за момиченцето, нито за Джими Мак. Мисли си за електричеството. Пускат го отново рано, към девет, около час след като снегът спира да вали. Сами е потънал в играта „Тони Хоук“ на своя „Плейстейшън 2“, когато баща му, полицаят Том Пинкертън, се появява в стаята и пита дали не знае нещо за момиченце в розов екип на име Сара Съливан.

Преди да има време да се осъзнае, Сами вече се намира в полицейския участък. Познава почти всички тук от пикници и срещи по софтбол. Обикновено го спират, за да кажат „здрасти“, но тази сутрин лицата им са загрижени и дори гневни. Жужат из участъка, потънали в работа, говорят по телефона, подвикват си въпроси и отговори, разни нареждания. Отвлечена. Изчезнала. Липсваща. Думите достигат до Сами, когато детектив Франсис Мерик отваря вратата към своя кабинет и го кани да влезе вътре — самичък. Детектив Мерик затваря вратата, а Сами сяда насреща му, отвъд голямото бюро, и си мисли: Ще разговарям с истински детектив, о, Боже, здравата съм я загазил.

В петък призори, малко преди пет, Майк седи самотен в камионетката си и наблюдава сипещия се по хълма сняг. Ужасно му се пуши, но не иска да разваля уханието на люляк. Всяка година, в деня на Сара, той го поръчва от предишната вечер в цветарницата на Карло и сега букетът лежи върху съседната седалка, опакован в целофан. Издава силен, но приятен аромат, пълни кабината и го връща към онази пролет, когато Сара, трябва да е била най-много тригодишна тогава, го пита дали може да набере малко люляк от задния двор и да го занесе в стаята си. Повтаря ли, повтаря колко много харесва неговото ухание. Той я качва на раменете си след като напълват с клонки една от кофичките й за пясък, отиват горе, в нейната стая, за да ги подредят там.

Не, татко, сложи ги под възглавницата — не отгоре.

Думите са точно тези, но гласът — не. Пак си е на Сара, но на шестгодишната Сара. Не може да си спомни как звучи нейният глас на три или четири годинки, нито е в състояние да си представи как би звучал днес, пет години по-късно, когато щеше да е на единайсет-единайсет и половина. Сега нейното тяло в своето развитие се намира на границата с пубертета, в началото на онази бавна и неловка трансформация на момичето в млада жена. Сигурен е, че ще замени очилата с контактни лещи. Каквато си я знае, от конската опашка няма да има и следа — прекалено напомня за малко момиченце. Новата й прическа ще е като ония къси, чорлави коси, които толкова често вижда върху главите на младите момичета напоследък. Ушите ще бъдат продупчени — дано да е само по веднъж, с вкус и мярка — и с положителност ще носи бижута, но не твърде много. И ще се цапоти с гримове, и ще проявява интерес към дрехи, ще гледа как прилепват към появяващите се извивки на тялото — всичките ония дребни промени, които отварят очите й за съществуването на момчетата. Ако я види в този момент, дали би забелязал у нея поне нещичко от малкото момиченце, което е убедено, че един следобед се прекарва най-приятно в задния двор, в подхвърляне на топката за ръгби?

Майк си представя всичко това с кристална яснота, но лицето на Сара, както винаги, остава в мъгла.

Има снимки, разбира се. Разполага с онези от шестия й рожден ден, както и с направените от компютъра в Националния център за изчезнали и малтретирани деца, които показват в десетки зашеметяващи варианти как би изглеждала днес. Но колкото и добре да се справят с тази задача всяка година — а те се справят дяволски добре, — разглеждането на тези възможни комбинации само размътва представите му. Нощем лежи буден и се опитва да изгради някакъв образ, но всичко, което умът му е в състояние да роди, се свежда до щърбаво детско личице с накривени очила. А вече и то започва да избледнява. Единствено когато пие, успява да улови образа й, но вече и да пие не може заради съдебната забрана.