Крис Муни - Да помним Сара

— Опасявам се, че не знам.

— Нито пък аз. Тялото му така и не бе открито.

— Намеквате, че баща ви го е убил?

— Вечерта, преди да изчезне, чух двамата да се карат в кухнята. Старият предложи да поизлязат на чист въздух, та да си проветрят малко мозъците. Джак така и не се върна.

— Може да е избягал.

Майк въздъхва.

— Помните ли обирите на бронирани камиони отпреди пет години? Направиха три удара. В Чарлстън и Бостън. Стана около три седмици преди да изчезне дъщеря ми. Юнаците натежаха с два милиона долара.

— Смътно. — Жената започва да добива отегчен вид. — Подобни събития обикновено не събуждат интереса ми.

— Работата я свършиха старите другари от бандата на Джак. Седмина на брой. Седмица по-късно откриха труповете на всичките седем, настанени в багажниците на три различни кадилака, паркирани по улиците на Логан. Отровени с арсеник. Лу бе във Флорида да пере парите.

— Всичко това съдържа голяма доза предположения.

— Права сте. Трябваше да отбележа това обстоятелство пред агентите на ФБР, които душеха около къщи.

— Вашият баща е жив — казва д-р Т. — Според мен той ще направи опит да се сдобри с вас.

Мама му стара, тая просто нищо не може да разбере!

— Как ще решите да постъпите си е лично ваш проблем. Но си мисля, че е във ваш интерес да отворите сърцето си. Казвам го, ръководена от две съображения. Първо, като влезете в диалог със своя баща, бихте могли да освободите част от гнева, който все още таите. Докато продължавате да го ненавиждате, вие му позволявате да ви бъде господар. Второ, този човек няма да живее вечно. Добър или лош, той е вашата едничка връзка с миналото. Може би, ако разкриете сърцето си за него, той ще отвори своето за вас.

Майк проверява часовника и успява да сдържи усмивката си.

— Май времето ми изтече.

— Искам да поговорим малко за Джона.

Усеща гореща вълна по врата си.

— В статията се казва, че умира от рак на панкреаса.

Умира. Думата притиска гръдния му кош като бетонен блок.

— Питате се дали при това положение няма да ми хрумне пак да му налетя?

— Предстоящата му смърт налага да се действа по-бързо.

— Убеден съм, че полицията поддържа контакт с него.

— Днес двамата с вас приключваме нашите сеанси. Остават ви още шест седмици на пробация. Ако през това време осъществите какъвто и да било контакт с Джона, ще извършите нарушение на нейните условия и този път съдията няма да има друга алтернатива, освен да ви прати в затвора. Знам, че не е честно, но такъв е законът. Същото се отнася и до пиенето. Посещавате ли редовно сбирките?

— Имам прекалено много работа.

— Въпреки това трябва да ги посещавате.

— Не пия от две години.

— Притеснявам се повече за времето след края на пробационния ви срок. Нуждаете се от външна мотивировка за справяне с алкохолизма.

Гневът се е излял през шията към очите и сега върти болезнена спирала зад очните ябълки също като от нажежена жица. Когато това стане, а то става често, докато е в този кабинет, той вперва поглед в определена точка върху килима и започва да извиква в съзнанието си картини, както са го учили в курса по овладяване на гнева. Образът, който го успокоява, представлява вариация на финалната сцена от „Мизъри“, в която осакатеният Джеймс Каан тъпче обгорелите страници от ръкописа си в устата на побърканата сестра, Ани Уилкс, докато крещи: „На ти, да се задавиш дано. Смахната, извратена пачавро!“ Само че според версията на Майк той тъпче банкноти от един долар в гърлото на д-р Т. — сто двайсет и пет на брой, точно колкото взема на час за цялата тая свинщина.

— Какво има? — пита тя.

— Прилагам на практика едно от упражненията за овладяване на гнева, които усвоих при вас.

— Сериозно? Върши ли работа?

— Да — отвръща Майк. — Върши удивително добра работа.

Пробационният му надзорник страда от тежка форма на комплекс за малоценност, което го кара да се отнася към изпълнението на служебните си задължения с дребнавостта на книжен плъх. Крадци, изнасилвачи, убийци, наркозависими или пласьори на дрога, или пък баща на изчезнало момиченце, който е набил подозирания от всички като виновник за случилото се, не се различават по нищо в представите на Антъни Теста — те до един са поставени под общ знаменател, заслужили са в една и съща степен общественото презрение.

Теста курдисва охлузената си кожена чанта върху плота в тоалетната и откопчава ключалките. Двамата стоят в тоалетната на бензиностанцията „Мобайл“, точно срещу ъгъла на Бостънската градина, която Майк отказва да я нарича „Флийт сентър“. Та това е банка, за Бога! Тъкмо когато се кани да излезе от града, Теста му звъни с нареждане да се видят.