Крис Муни - Да помним Сара

Сядат в кабината на камионетката и се заемат със сандвичите, купени от Бил в центъра. Той започва да разправя за снощните лудории на близначките: свежи като репички в два през нощта, рисуват си в тяхната стая, а на Ема й хрумва да си пъхне в носа червеното моливче.

— Чуй само — продължава Бил. — Аз и Пати завеждаме снощи децата в кафето на Първа магистрала. За да не чакаме, отивам на бара да взема по бира и какво да видя: всички мъже надървени и зяпнали маце в черен костюм и с цайси, което си пие бирата и чете вестник. Беше Сам.

— Саманта Елис?

— От плът и кръв.

Това име извиква спомена за най-хубавите времена от живота на Майк — лятото след първата година на Джес в университета, период, когато двамата решават да се виждат с други хора.

Бил кара нататък:

— Върнала се преди година — година и нещо. Работи в някаква адвокатска фирма в центъра на Бостън. Едно от ония места с по шест фамилии на табелата, които ти докарват мигрена, докато ги изчетеш. Харингтън, Доул, Еди-кой-си и Не-знам-кой-си. Средната възраст е крайно благосклонна към нея. Прилича на Джей Ло.

— Това пък какво е?

— Дженифър Лопес. Бе ти MTV не гледаш ли?

— Не съм гледал, откакто въртяха Джоан Джет.

— Не знаеш какво изпускаш. С тия рап клипове вече е заприличало на софт порно.

— Да те питам нещо — обажда се Майк. — За оная статия в неделния брой на „Глоуб“. Чете ли интервюто с Лу?

Бил кимва и се усмихва както си дъвче.

— Твоят дъртак пропилява таланта си на комик.

— Снежната кралица е убедена, че Лу ще ми протегне ръка. Да закърпим нещата.

— Ти сериозно ли говориш?

— Тя го каза сериозно — отвръща Майк и отхапва пореден залък от сандвича с кюфтенца.

— Трябваше да й разкажеш за Джак Кадилака.

— Дали съм се сетил?

— И?

— С око не мигна.

— Уреди им среща тогава. Гарантирам ти, че само след минутка ще побегне като ухапана от бясно куче.

Или пък ще й тегли ножа, казва си Майк, а после ще я зарови там, където никой не ще я намери.

Майк поглежда през прозореца и се сеща за майка си.

Бил се обажда отново:

— Имам свободен билет за представлението на Грейс и Ема довечера. Непременно трябва да дойдеш. Вярвай ми, голям цирк ще бъде.

— Доти Конаста се обади отново. Имала няколко въпроса, преди да подпише договора. Мислех да се отбия.

Бил се усмихва.

— Още не си се срещал с нея, нали?

— Не съм. Защо?

— Отивам у тях предишната вечер да обсъдим плановете за разширението, а тя ми вика да почакам. Искала мъжът й да слуша.

— Е?

— Мъжът й е в урна. Луда е за връзване.

Мобифонът на Майк звъни. Сигурно е Теста. Тоя идиот няма да миряса днес.

Но не е Теста. Обажда се Роуз Жиру, майката на втората жертва от списъка на Джона, Ашли Жиру.

След новината за изчезването на Сара се появяват материали относно Джона, миналото му като свещеник и връзката му със случаите на другите две момиченца — всичко това по радио, телевизия и вестници. Роуз Жиру, тази жизнена, закръглена като праскова жена с изрусена коса и прекалено много грим, пристига в Белхам, за да предложи своята помощ и да предотврати грешките, които двамата с мъжа й допускат по време на разследването на техния случай. Именно тя подчертава ролята на медиите за поддържане жив интереса на обществеността. Джес я посреща с отворени обятия. Докато отначало Майк прави всичко възможно да я игнорира.

Скрита под опита на Роуз, под нейните добронамерени съвети и молитви, под вътрешния стремеж да прегръща и плаче, да споделя всяко чувство, остава неизречената истина, че Сара няма да прекрачи никога вече прага на този дом. Той долавя непреодолимата печал в нейния глас и си намира причина да излезе от стаята. Аз няма да се превърна в подобно нещо. Все още има време да открият Сара. Седмиците се превръщат в месец, в три месеца, а сетне в половин година, и едва тогава Майк усеща, че е в състояние да разговаря с Роуз.

— Исках просто да видя как я караш днес — казва Роуз.

— Горе-долу, а ти?

— Все така.

— Как е Шон? — Освен обажданията по повод годишнините на Сара или просто за да се чуят, Роуз пише на Майк дълги писма, в които разказва подробности от семейния живот, от живота на другите си три деца, сякаш за да убеди сама себе си или пък него, че има начин човек да се съвземе и да продължи нататък.

— Шон отива в Медицинския на Харвард.

— Двамата със Стан трябва да се гордеете.

— Така е. Много сме горди. — В гласа на Роуз се долавя безразличие, а може просто да е уморена. — Четох статията в неделния брой на „Глоуб“.