Крис Муни - Да помним Сара

— Защо не ми се обади?

— И какво щеше да направиш?

— Можех да те закарам до вас.

— И щеше да нарушиш условията на пробацията. На Джона му трябва само един поглед през прозореца на отец Джак, вижда те, и си готов за затвора. Така изглежда нашата велика правна система в действие.

— Извинявай, Джес. — Майк не знае за какво по-точно се извинява: заради нейната среща с Джона или за всичко по принцип.

Тя махва с ръка, за да покаже, че е вече без значение.

— Имаш ли някаква представа защо е бил там?

— Ще трябва да попиташ отец Джак.

— Опитах. Не казва.

Джес взема бутилката и налива вино, а бълбукането му напомня за бърбън, сипван върху кубчета лед. За вечерите, в които няма търпение да се прибере у дома и да усети първия парещ контакт на алкохола с вътрешността на стомаха.

Тя забелязва впития му в бутилката поглед и казва:

— Май не трябва да пия.

— Няма нищо. Защо ходи днес при отец Джак?

— Да се сбогувам. — Връща бутилката на място и кръстосва ръце пред гърдите си. — Местя се.

— Къде?

— В Ню Йорк.

Майк отпуска вилицата, а цялото му същество потръпва от страх.

— Един приятел, всъщност приятел на мой приятел, мести бизнеса си в Япония — пояснява Джес. — Притежава прекрасен апартамент в горния край на Ийст Сайд и ме пуска като наемател за няколко месеца. Чудесно местенце — рядък шанс.

— Звучи ми скъпичко.

— Скъпо си е. Но мама ми остави пари, пък и тия спестявания сега. Апартаментът е на петнайсетия етаж, а гледката от него е направо възхитителна. Страхотна работа, казвам ти.

Да, каза го даже два пъти. Майк пита:

— Но защо точно Ню Йорк? Защо не отидеш в Сан Диего? Да си по-близо до сестрите и децата?

Джес замълчава, овлажнява устни с език.

— Не ти ли се е приисквало да си събереш партакешите и заминеш накрай света? Някъде, където никой не знае кой си?

— Случвало ми се е, разбира се. — Онази вечер на Хълма направо жадувах за подобно нещо , добавя Майк наум.

— Защо тогава не го направиш?

Той взема отново вилицата, обмисля отговора.

— Една сутрин, около половин година след като майка ти се нанесе тук, пиехме с нея кафе. Казах колко много ми харесва къщата, а тя отвърна: „В нея няма никакви спомени — само отражения.“ Това никога няма да го забравя.

— Не става дума само за това — заявява Джес. — Когато тате почина, той й остави две застраховки живот и доста прилична сума в брой, така че да няма за какво да се притеснява. Тя купи тази къща с идеята, че Рейчъл, Сюзън и аз ще останем наоколо и ще запълним живота й с грижи около внучета. После Рейчъл замина, след това Сюзън… е, тя поначало никога не е искала деца, а когато изчезна Сара, майка ми… Тя просто продължи да жадува нов живот. Не искам да заприличвам на нея. Да крея под постоянен страх, тъй като искам нещата да бъдат по-иначе. Можеш ли да го разбереш?

— Естествено.

— Ще продадеш ли някой ден къщата?

Майк свива рамене.

— Някой ден.

— Тя няма да се върне — казва Джес тихичко.

Усетил парене в гърлото, Майк взема колата си и отпива дълга глътка. Започва да се дразни, а не знае от какво. Не е заради това, че спомена Сара или заради идеята да продаде къщата. Това се е случвало и преди. Защо го е яд тогава?

Заради Ню Йорк. Едничката му останала връзка със Сара ще изчезне.

Майк оставя кутийката върху масата и започва да търка с палец етикета.

— Можеш ли все още да си я представиш?

— Не съм я забравила. Мисля за нея непрекъснато.

— Искам да кажа, когато затвориш очи, можеш ли да си я представиш такава, каквато би изглеждала днес?

— Помня Сара такава, каквато беше.

— Вече не мога да видя лицето й. Чувам гласа й, все едно говори в стаята, помня също нещата, които казва и върши, но лицето й остава в мъгла. Нямах подобен проблем в миналото.

— Когато пиеше.

Майк кимва. Когато се напие, ляга в леглото на Сара и затваря очи. Тогава я вижда като наяве и двамата започват най-чудновати разговори.

Джес казва:

— Днес влизам в една книжарница, а на опашката се наредило едно момченце, няма и четири годинки, стиска под мишница „Сторете път на патенцата“. Помниш ли, когато й я прочете за първи път?

— Сара бе около тригодишна. Ти я подари за Коледа. Любимата й книжка.

— Когато й я чете за пръв път, тя поиска да я заведем до Бостън да видела патетата, не помниш ли?

Майк усеща как върху лицето му разцъфтява усмивка. Спомня си колко разочарована остава Сара, когато установява, че оформените като лебеди лодки в езерото на градския парк не са всъщност никакви лебеди. Това разочарование за малко да се излее в истински сълзи, но Сара съзира бронзовите фигури на мама-патица и патенцата. Тия не са патетата от приказката, тате. Тези патета не са истински. По пътя назад Сара дава следното обяснение: Знам защо тия патета са направени от метал, тате. За да не могат хората нищо да им направят. Ония деца бяха седнали върху гърбовете на мама-патица и патетата. Ако на мене някой ми седи на гърба по цял ден, сигурно много ще ме боли. Те са от метал през деня, за да не ги боли. Но вечер, когато всички си отидат у дома и заспят, те се превръщат в истински патици и отиват да плуват в езерото с истинските лебеди. Сара седи отзад във форда, докато произнася тези думи. Прозорецът отзад е смъкнат и вятърът развява русите й коси около лицето. Носи бяла шапка да я пази от слънцето и розова рокля. И двете са подарък за рождения ден от майката на Джес, а върху роклята се мъдри шоколадово леке. Лицето й започва отново да се замъглява. Недей, Сара, моля те. Моля те, не ме оставяй.