Крис Муни - Да помним Сара

Франсис Джона седи край кухненската маса и вдишва кислород през специална маска. Кожата му изглежда спаружена, изопната върху изпъкналите кости, а черният плетен пуловер, който е облякъл, изглежда с два номера по-голям. От косите му, някога сиви, не е останал нито помен.

Слаба жена с къса кестенява коса, разделена на път по средата, оставя пред него чаша вода със сламка. Джона кимва в знак на благодарност, докато паякообразните пръсти на свободната му ръка се протягат през масата и обгръщат китката на жената.

Сигурно е частна сестра или е от някой хоспис, казва си Майк. Майката на Джес проведе дълго сражение с рака на белите дробове и когато стана ясно, че лекарите вече не са в състояние да направят каквото и да било, Джоди реши да умре у дома си, в своето легло. Човекът от хосписа — затлъстял, търпелив мъж с топла усмивка — пристигна с единствената задача да облекчава болките на Джоди, да се грижи за удобството й.

Майк седи в камионетката, паркирана край отсрещния тротоар, пуши цигара и наблюдава Джона, който отделя устни от сламката и започва да ги движи като риба на сухо.

Обръщай колата и се махай!

Виж го само. Довечера може да е вече мъртъв.

Трябва му само един телефон — и ченгетата ще те откарат в затвора.

Той знае какво е станало със Сара. Не мога да позволя да отнесе тази тайна в гроба.

Според представите на Майк човешкото у Джона — или онова, което му е останало, — щом е успяло да го изпрати днес при отец Джак, за да признае греховете си, може все още да е там и отново да се прояви. Отец Джак не може да сподели наученото по време на изповед, но пък може да е внушил на Джона, че за да бъде опростен, трябва да признае истината и пред жертвите, за да облекчи техните страдания.

Майк отваря вратата на камионетката, излиза и я затваря внимателно зад гърба си.

Въздухът е студен и свеж. Той прекосява улицата, за да заобиколи ъгъла към входната врата на Джона. Лампите на верандата са угасени. Това е добре. Вдига резето на портата и я отваря. Тихичко тръгва по пътечката и стъпалата отпред, за да съзре същата боядисана в синьо врата с овал от дебело стъкло, която видя преди четири години. Само че тогава се изкачи по стълбите с препъване, за да тресне по нея с юмрука на едната си ръка, докато с другата не спря да натиска звънеца, докато най-накрая не се появи Джона, намъкнал чифт смачкани панталони в цвят каки и пожълтяла долна риза, с разчорлена от съня сива коса, щръкнала във всички посоки.

Къде е тя?

Нямам абсолютно нищо общо с онова, което се е случило на дъщеря ви, господин Съливан. Невинен съм.

Невинните не си сменят имената и не се укриват.

Пиян сте, господин Съливан, моля, вървете си у дома.

Джона понечва да захлопне вратата, но Майк я задържа с ръка.

Ще ми кажете какво стана с дъщеря ми.

Единствено Бог знае истината.

Какво? Какво каза?

Не мога да ви дам нещо, което не притежавам. Не мога да ви върна дъщерята, нито съм в състояние да ви освободя от чувството ви за вина, че сте я оставили самичка на оня хълм.

Когато идва на себе си, Бавния Ед и партньорът му са го приковали към пода. Джона лежи на няколко стъпки встрани, тялото му е мъртвешки неподвижно, а лицето неузнаваемо и кърви отвсякъде. Майк няма представа как се е докарал до това състояние. Все още.

Телефонът му звънва със силно чуруликане в смълчаното пространство, стряска го. Забравил е да го настрои на вибрации. Откопчава апарата от колана и понечва да го изключи, но му минава през ум, че е възможно да го търси надзорникът, и решава да отговори.

— Ало — шепне Майк.

— Ако се разкараш от верандата още в този миг, ще се направя, че не съм те видял — обещава Бавния Ед.

Майк се обръща и търси с поглед патрулна кола в притъмнялата улица.

Бавният Ед продължава:

— Докато преброя до десет, да си в колата.

— Днес е ходил при отец Джак — шепне Майк. — Ти си католик и знаеш какво означава това.

— Едно.

— Мерик говорил ли е с него?

— Две.

— Ед, не ми причинявай това.

— Три… четири…

— Тате, имам нужда от теб.

Плачът на Сара се носи през тъмата в къщата.

— Тате, моля те!

Майк отхвърля завивките и се отправя към коридора, а когато отваря вратата към спалнята на Сара, я заварва цяла обляна от слънчева светлина. Изпънала се е в леглото, покрила глава със завивките. Сега забелязва, че къщата е разположена върху ледена кора, която се простира на километри във всички посоки. Ледът изглежда здрав. Може да издържи тежестта на постройката без никакъв проблем.