Крис Муни - Да помним Сара

Майк се свира в едно от облечените в червена кожа сепарета край прозореца. От лицето му върху масата се стича вода. Грабва шепа салфетки и го подсушава.

Това просто не се случва. Якенцето на изчезналата му дъщеря не може да се появи просто така, посред нощ, след цели пет години. Върху кръст.

Мерик се разполага насреща му също с чаша кафе в ръце.

— Как е?

— Още не мога да осмисля дори част от това, което се случва — отвръща Майк. — Кой го откри?

— Деб. Един от хладилниците й се развалил около девет часа. Докато пристигне техникът и смени мотора на компресора, станало единайсет. Тръгнала към камионетката си, но забелязала паднал в снега човек и отишла да го вдигне. Решила, че е ранен, хукнала назад към върха на Хълма, влязла в камионетката и набрала 911.

— Кой е човекът?

Мерик променя изражението на лицето си, а в главата ма Майк избухва бяла пелена.

— Джона доста скита нощем — казва Мерик. — През деня си е повечето време у тях. Както ти е известно, има хора, които знаят кой е и хвърлят по него камъни, блъскат го. Преди няколко месеца един дори се опита да го прегази. Сигурен съм, че си прочел всичко това във вестниците. Затова той излиза главно нощем, омотан в дрехи, дегизиран.

— За да дойде на мястото, откъдето отвлече моята дъщеря — проговаря Майк, а думите направо го задушават.

— Не разполагам със свидетел, който да потвърди, че именно Джона е оставил якето и кръста върху Хълма. Сега трябва да…

— Той къде е?

Мерик оставя чашата с кафе върху масата и се навежда над нея.

— Чуй ме добре.

— Не го казвай.

— Джона звъннал на 911 пет минути преди Деб. Полицаите били вече на път.

— Имаше цели пет години, Мерик. Пет шибани години, за да изградиш обвинение срещу него, а сега разполагаш със свидетел, който е в състояние да го свърже с якето на моята дъщеря. Какво още чакаш? Искаш Джона да позвъни у вас на вратата и да каже „Здрасти, аз го направих“?

— Разбирам състоянието ти. — Мерик говори с познатия тон на равнодушно отегчение, който използва винаги, особено в началото, когато създава впечатлението, че разбира от деца, знае какво струва на човек тяхното отглеждане и от какво ги лишава всеки път, щом излезе от къщи. Само дето Мерик не се е женил. Живее самичък в жилищен комплекс, наречен „Висините“ — прилично място, но нищо особено.

— А знаеш ли, че ми се обади и на мен?

— Джона? Кога?

— Малко преди ти да звъннеш — отвръща Майк и повтаря казаното от Джона.

— Не си му звънял после, нали?

— Разбира се, че не съм. Известни са ми правата на Джона. А ние не искаме да му ги нарушават, нали така?

Лицето на Мерик остава безизразно. Може да говориш и крещиш, да вдигаш шум до Бога, да му споделиш най-съкровените си тайна или да избухнеш в сълзи пред този човек, но всичко, което той ще направи, се свежда до един празен поглед, напълно лишен от мисъл или чувство, все едно му обясняваш как се прави сандвич с шунка.

Майк не е в състояние да гледа повече това лице. Понечва да се изправи, когато един глас му пошепва: Ако си тръгнеш сега, Мерик ще те отстрани от разследването.

— Знаеш, че Джона умира, нали? — пита Мерик след малко.

— Знам. А ти?

— Къде, смяташ, ще бъде по-разговорлив? В килията или разположен върху любимия си стол у тях, където се чувства удобно?

Майк започва да разтрива чело в усилие да съсредоточи вниманието си върху онова, което се случва наоколо, в това заведение, притихнало почти напълно, ако изключим шумоленето на найлон или слабия шум от тътрене на кашони по пода.

— Якето ще бъде в лабораторията рано сутринта — казва Мерик. — Когато имам новини, ще ти се обадя, за да ти ги съобщя. Върви си сега да поспиш малко.

— Колко време ще ти трябва, за да разбереш нещо?

— Зависи от лабораторията. Ще ти се обадя.

В черепа му набъбва гневна буца. Майк казва:

— Днес през деня е ходил при отец Конъли. Знаеше ли това?

— Не. Какво е станало?

Майк разказва какво може да се е случило, но полицаят не дава вид да е изненадан от каквото и да било. А не е изненадан, Майк знае добре това, понеже разполага с ченгета като Бавния Ед, които следят Джона. Само дето Майк не може да каже, че е наясно с този факт. Ако го стори, ще се изобличи сам в нарушаване условията на пробацията и ще отгърми към затвора, докато Джона си ляга в собствената постеля.

И Майк пита:

— Какво става със сестрата на Джона от хосписа? Разпита ли я?

— Откъде знаеш за нея?

— Градът е малък. Клюката — бърза.