Крис Муни - Да помним Сара

Мерик кимва.

— Говорихме с хосписа.

— И?

— Моля те да стоиш настрана от нея.

— Убеден съм, че сестрата не е включена в списъка на моите забрани.

— Тази вечер някой се е обадил в участъка, за да съобщи за паркирана пред дома на Джона камионетка. За съжаление свидетелят не е успял да разгледа добре лицето на шофьора, нито е записал номера й. Ако го доближиш даже за едно „здрасти“, той трябва само да вдигне слушалката и да ни позвъни, а ти гориш: пет до осем. И този път няма да мога да попреча на това по какъвто и да било начин.

— Печели страната с най-добър адвокат, така ли?

— След случая с О’Джей Симпсън живеем в различен свят. — Мерик блъсва чашата си настрани и отново се надвесва над масата със сериозно лице. — Работата е там, че пречиш на разследването ни. И то здравата. Преди да се набъркаш, Джона бе отзивчив, но ти се появи и за една бройка да го убиеш. Сега не ще да обели и дума в отсъствие на адвоката си.

Майк мълчи.

— Дните на Джона са преброени. Мисля, че знам как да изкопча каквото ми е нужно от него, но за да успея, ти трябва да се държиш настрана от него, от сестрата, от всичко. Остави ме да си свърша работата и не се занимавай с Джона. Просто живей нормално.

— Не ми е останало кой знае какво, заради което да живея — отвръща Майк, — но мога да ти гарантирам, че каквото е останало, е твърде далеч от нормалното.

Барът се намира на края на града, близо до Челси, и много удачно е наречен „Последна възможност“. Мястото всеки път му напомня за една черно-бяла рисунка, която бе видял отдавна в някакъв катехизис, още докато учеше в енорийското училище — душите, на които им е отказан достъп до небесния рай, се гърчат от болка върху болнични легла. Те не изглеждат много по-различно от постоянните посетители на този бар. Сбирщина изгубени души, гневни и отритнати, решени да използват всеки получен цент от социалните служби, пенсията за инвалидност или някаква друга помощна програма, за да го изхарчат по кръчми с мъждиво осветление и постоянна воня на фасове.

Барманът е млад, в началото на двайсетте, с бръсната глава и блуза без яка и ръкави, явно предназначена да показва на света подобните на бодлива тел жили, които кръстосват бицепсите му.

— Един „Джак Даниълс“ и наливна добавка за разреждане — казва Майк.

— Каква да бъде добавката?

— Все ми е тая.

Едно питие. Това е всичко, което иска, едно пикливо питие. Нормалните хора се прибират след работа, след като са се бъхтили цял ден, и се отпускат с помощта на едно питие — тяхната отплата за тежкия труд. Само едно, за да успокои нервите и потъне в сън. Няма начин надзорникът му да тръгне по проверки в тоя час.

Барманът се обръща и оставя бърбъна и наливната бира върху тезгяха. Майк е устремил поглед към концентрата, прокарва език по предните си зъби.

Изпълнен си със самосъжаление.

Да речем, че е така. Е, и? Какво лошо има в това да се отдаде на минутка самосъжаление? И от къде на къде ще е длъжен да се съобразява с един куп правила, докато онова лайно може да ходи където си иска?

Майк вдига малката чаша и я поднася към устните. Миризмата на пиячката го удря в ноздрите.

Само едничко. Едно малко, за да му помогне да заспи, и после — у дома.

Едното ще стане две, а после три и четири, след това пет, а накрая ще се натряскаш като пън, за да седнеш зад волана и подкараш към Джона. Искаш да обърнеш тази чашка — добре, но поне бъди откровен пред себе си.

Майк оставя стъклената чашка върху бара, откопчава мобилния от колана и набира номера, който знае наизуст.

— Известна ли ти е разликата между чистилище и живот?

— Отче Джак? — отвръща Бил с натежал от сън глас. — Кълна се, не съм се пипал по лошото място.

— Намерили са якето на Сара върху Хълма. — Майк поема дълбоко дъх и преглъща. — Нахлузено върху кръст.

— Къде си?

— Блещя се в един „Джак Даниълс“ и халба наливна в „Последна възможност“.

— В тая дупка? Господи, Съли, ако си решил да изпускаш влака, направи го поне със стил.

— Видях го тази вечер.

— Кого?

— Джона — отвръща Майк и разказва на Бил останалото.

— Значи Бавния Ед ти е пуснал гювеч — отсъжда Бил. — Той е добро момче. Дойде да види майка ми, когато беше в болницата.

Майк съзерцава капчиците влага, които се стичат по запотените стени на халбата. Откъм другия край на линията се чува звук като от захлопната врата на кола, а след това стартира двигател.

— Да си го избиеш от главата, Съли.