Крис Муни - Да помним Сара

— Да идем ей там — предлага Мерик и Майк го следва към мястото, където са застанали двамата детективи. Единият, нахлузил рекламна бейзболна шапка на „Ред Сокс“, смушква колегата си и двамата се разделят. Майк забелязва, че носят латексови ръкавици, което означава, че каквото и да има под покривалото, става дума за веществено доказателство.

Мерик застава над синьото покривало. Майк е застанал под чадъра на полицая, докато гледа как детективите хващат покривалото откъм двата края и внимателно изтърсват снега от него, преди да го отстранят.

Майк съзира розов оттенък и дъхът застива в гърлото му.

Детективите отстъпват назад и Майк усеща три чифта очи да забиват поглед в него.

Пръв проговаря Мерик:

— Искам да знам дали това тук принадлежи на дъщеря ти.

Розовото зимно яке на Сара е с вдигнат догоре цип.

Качулката е прегъната напред, двата ръкава са изпънати покрай дрехата. От единия стърчи парче дърво — на пръв поглед летва с размери пет на десет сантиметра.

Якето на дъщеря му е нахлузено върху кръст.

Що за дебелашка шега!

Много отдавна, през онези първи няколко седмици, докато полицията проучва Джона, и даже доста след като той се превръща в главен заподозрян, пощенската кутия на Майк пращи по ръбовете от анонимни писма, чиито автори твърдят, че знаят какво е станало със Сара. Някои са изпратени от затворници с тежки присъди, които се надяват да изтъргуват известна част от тях срещу някаква информация, но повечето са без подпис и съдържат пълни измишльотини, като изключим няколкото, които, поради останали непонятни за Майк причини, заявяват, че прилагат парченца от облеклото на Сара. Например от розовото яке.

Пълни глупости. Джес има навика да купува дрехите на Сара в комплекти по два. Тя е дете, което ги износва бързо. Резервният екип за сняг е изпратен в лабораторията на ФБР и оттам пристигат резултати от анализа: дрехата е изработена от фирма в Северна Каролина, наречена „Бизмаркет“, а розовият модел е сред най-популярните в каталога им й се продава на всеки ъгъл в целия Североизток.

И това сега е поредната шегичка — изява на нечие болно съзнание, на някой тъп задник, отегчен от собствения си живот, решил да го разнообрази, като се домъкне тук посред нощ и остави това нещо, нахлузено върху кръст.

Детективът с шапка на „Ред Сокс“ протяга ръка и отгръща качулката, за да види Майк етикета. Вторият детектив щраква електрическо фенерче.

Майк се навежда напред, бавно и несигурно, сякаш се страхува, че якето може да се хвърли към него и да го прегърне.

САРА СЪЛИВАН пише с големи черни букви върху белия етикет.

— Почеркът е на Джес — промълвява Майк. Спомня си отлично оня ден в кухнята, когато тя изписва с черен маркер името на Сара върху етикета на „Бизмаркет“. Този надпис откъм вътрешната страна на дрехата представлява подробност, която не е била публично достояние. — А джобът?

Детективът с бейзболната шапка хваща с два пръста ръба на левия джоб и го дръпва, за да покаже отпрана част от шева — друга подробност, която не е била съобщавана.

Майк не е подозирал, че сърцето му е способно да тупти с такава скорост.

„При Бъзи“ е отворено. Светлините греят и собственичката, Деби Далал, е улисана да подрежда опаковки с коледни сладки върху една от ъгловите лавици. Тя вдига поглед, когато вратата се отваря. Звънчето дрънва, а вътре влизат Мерик, който сгъва чадъра си, и Майк. Деби се изправя, а на лицето й се изписва уморена усмивка.

— Току-що сложих прясно кафе на масата — съобщава тя.

— Благодаря, задето оставихте отворено до толкова късно — отвръща Мерик, като изтърсва сняг от палтото си. — Високо оценяваме този жест.

— Няма проблем — отвръща жената, а Майк долавя съчувствено пламъче в очите й, преди да отклони поглед встрани.

Мястото за пиене на кафе представлява дълга маса по средата на заведението, точно срещу плота за бързи закуски и скарата. Майк си налива чаша кафе и си спомня, когато Деби пристига на сутринта след изчезването на Сара. Бурята бушува от няколко часа и Мерик използва „При Бъзи“ като импровизиран команден пункт за организиране на доброволците, които обикалят от врата на врата Белхам и Бостън, летищата на Логан, Ню Хампшир и Род Айланд. Те разнасят плакати с цветната снимка на Сара, нейната възраст, ръст, тегло — целият й едва шест и половина годишен живот, събран върху едничък лист хартия с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра, в чийто горен край, точно над усмихнатото личице, се мъдри, отпечатана с ярки червени букви, думата ИЗЧЕЗНАЛА. Майк бе застанал точно на това място, налива се с кафе, за да остане буден, гледа през прозореца към хеликоптера, който е виснал над тях и обхожда с инфрачервени лъчи снежната покривка, за да улови топлинно излъчване от телцето на Сара, докато следовите кучета бродят между дърветата.