Крис Муни - Да помним Сара

Тя затваря вратата. Майк й връчва букета.

— Калии — промълвя Джес. Любимите й цветя. — Много са красиви.

— Исках само да се убедя, че си добре.

Звънва телефон.

— Извини ме за малко — казва Джес и Майк я гледа как се насочва към кухнята, оставя букета върху плота, след което взема слушалката на безжичния от конзолата върху стената.

Изповед. Джона няма друга причина да се отбива при отец Джак. Независимо от статута си на разпопен, Джона си остава дълбоко вярващ католик. Майк знае, че не пропуска неделната литургия в „Свети Стефан“. Едно бъдещо погребение може да се уреди преспокойно и по телефона. Джона обаче се явява лично, значи е пожелал се възползва от тайнството на изповедта. Това не се прави по телефона. Подобна визита, така неочаквана, може да означава само едно: Джона съзнава, че му остават броени дни. Или часове.

— Разбира се, че ми е ясно — донася се шепотът на Джес откъм кухнята. Тя вдига чаша с вино, сръбва си яко и бързо преглъща. — Много съм добре, честно, не се тревожи за това.

Майк познава този тон. Джес е ядосана, но не желае човекът от другия край да го усети.

— Ще те посрещна на летището… Да, аз също. Чао.

Джес окачва слушалката и се връща с енергични крачки във фоайето, като се мъчи с все сила да прикрие своето разочарование.

— Заминаваш на по-топличко, както виждам — обажда се Майк, като сочи куфарите.

— Пет седмици в Париж, а после в Италия.

— С някоя от сестрите си?

— Не — отвръща Джес с лека усмивка. — Просто с приятел.

Ясно, че е от мъжки пол — просто приятел или нещо по-сериозно.

— Радвам се за теб — казва Майк и наистина го мисли. Джес му се вижда притеснена и той променя темата: — Майка ти все за Италия говореше.

— Моята майка непрекъснато приказваше за разни неща. Миналата седмица разчиствам стаята за гости и виждам издутина под килима. Познай какво открих. Пликове със спестовни влогове още от петдесетте години на миналия век. Цял куп. Би могла да изплати три пъти тая къща.

— Майка ти винаги е била убедена, че следващата Голяма депресия започва от утре.

— Трупала е всичките тези пари и за какво? — Джес изпуска дълга въздишка и поклаща глава. — Пека лазаня. Искаш ли да ми правиш компания? Не се притеснявай, не пречиш.

По гласа й познава, че наистина иска да остане. Няма желание да обядва с бившата си съпруга и да се потопи отново в до болка познатата атмосфера. Започва да преглежда списъка с възможни извинения, но се сеща за неизброимите случаи, в които Джес е прибирала пияния му задник от бара на Маккарти, бърсала му е бълвоча, събирала е купчини натрошени стъкла от чаши, вази и какво ли не, запратени от него срещу стената, защото е пиян, защото примира от ужас заради Сара и защото бракът му отива по дяволите и няма никакъв начин да попречи на това. Да не забравяме и месеците, през които по всичко изглежда, че могат да изгубят къщата, докато събираните години наред спестявания се топят по съдилища и адвокати, а тя остава твърдо до него. Има цял куп оправдания да си отиде, но не го прави. Остава непоклатима редом с него и, макар да има право на половината от цялото им имущество, поисква си само две неща: копия от всички снимки и видеозаписи със Сара и вещите, принадлежали на майка й.

— Идеята е великолепна — казва Майк.

Върху печката се вижда тава с лазаня, на кухненската маса има две кристални чаши, отворена бутилка вино и две чинии. Джес е очаквала някого.

Майк сваля сакото и го премята през облегалката на един от кухненските столове, докато Джес взема чиниите. Над умивалника има прозорец, който гледа към остъклена веранда. Осветлението в задния двор е включено и Майк вижда комплекта чудовищни катерушки, подарък от Джоди за втория рожден ден на Сара. Гледа ги сега и си мисли колко самотни изглеждат, пренебрегнати и забравени.

— Как е работата? — пита тя.

— Напрегната както обикновено. Ти още ли секретарстваш в оная фирма от Нюбърипорт?

— Там съм си още. Плащат повече от училището, ако щеш, вярвай. А правилното название на поста ми, в случай че те интересува, е „административен сътрудник“. — Тя се усмихва и му подава чинията, след което отваря вратата на хладилника, за да измъкне студена кутийка кола.

Джес сяда, взема ленена салфетка за хранене и я разгъва върху скута си. Поема вилицата и я отпуска отново.

— Той ми отвори вратата.

Майк разтрива с ръка тила си.

— Стоеше си там с оная… оная налудничава усмивка. „Чудесно изглеждате, госпожо Съливан. Животът в Роули явно ви понася добре.“ И ми отвори вратата. Не можах да се измъкна от онова място толкова бързо, колкото ми се искаше.