Крис Муни - Да помним Сара

Джес стои права в кухнята, притиснала към рамо телефонната слушалка, докато взема купчина папки от разположения по средата на помещението кухненски блок, за да ги напъха в предварително приготвени кашони. Облечена е в черни панталони и подходящо яке, а широката яка на бяла риза се е разперила подобно на криле, за да покаже новото перлено колие, което Майк й е подарил за рождения ден. Джес отговаря за годишната пролетна разпродажба на занаятчийски произведения, организирана в „Свети Стефан“ за финансиране на следучилищната занималия към църквата. Нейният помощник я е изоставил в последния момент, тъй като някой в семейството се разболял, и затова, само седем седмици преди началото на панаира, върху плещите на Джес се стоварва цялата му организация.

Тя вдига поглед от кашоните, изненадана от неочаквано ранното му завръщане.

— Свършихме по-рано — шепне Майк. Целува я по челото, преди да измъкне една бира от хладилника.

— Ще трябва да ти се реванширам за това. — Джес оставя слушалката, изглежда изтощена.

Майк пита:

— Срещата с отец Джак остава ли?

— Остава. Много сняг ли е навалял?

— Улиците са наред. Вече чистят.

Джес кимва с въздишка.

— Шърли закъснява. Проблем с колата. След като вече си се върнал, чудя се дали не можеш ти да погледаш Сара, когато се прибере…

— Тръгвай. Кога ще си дойдеш?

— Вероятно няма да е преди седем.

— Искаш ли аз да сготвя?

— Стековете са размразени в хладилника. Останалото ще свърша, когато се върна.

Джес грабва бележника и палтото и се устремява през задната врата към гаража.

Десет минути по-късно Майк се е разположил върху разтегателното кресло в дневната с втора бира и днешния брой на „Глоуб“, когато забелязва червената хонда на Шърли Чеймбърс да влиза в алеята.

Сара е шестгодишна, най-малката в класа, и докато я гледа как тича по паважа към входната врата с подскачаща върху гърба раничка „Барби“, как маха за довиждане с едната ръка към госпожа Чеймбърс, а с другата тика нагоре очилата си, Майк се пита кога ли ще се разтичат хормоните на растежа, за да догони останалите деца в нейния клас.

Входната врата се отваря и Майк чува как Фанг, огромното, топчесто пале, порода булмастиф, което са й подарили за Коледа, да се спуска на бегом от горния етаж. Майк скача на крака и тича към антрето тъкмо в момента, когато Фанг вече е на най-долното стъпало и се хвърля върху Сара с всичките си двайсет и кусур кила, за да я събори по задник. Очилата падат и се плъзват по пода. Сара писва.

— Няма нищо, Сара, държа го. — Майк хваща Фанг и кутрето облизва брадичката му, докато маха опашка с двеста оборота в минута. Сара върти глава наляво-надясно, търсейки очилата си, понеже вижда всичко размазано.

— Очилата ми, тате.

— Помни какво съм те учил.

— Искам си ги — повтаря Сара с потръпващи устни. — Нищо не виждам без тях.

Няма да се втурне сега при нея. Достатъчно е, че Джес го прави. Ако очилата на Сара паднат, а те падат често, понякога по пет-шест пъти на ден, ако се спъне или чукне леко главата си, и Джес е вече там да я спасява. Майк добре знае, че този свят обича да ти показва среден пръст, а когато го стори, със сигурност няма да помоли за извинение или да предложи приятелска ръка. Понякога даже ти го показва още един път. Още по-голям.

— Тате, помогни ми…

— Искаш ли да се пързаляш с Пола на Хълма?

Устните й престават да трептят. Сара сяда на пода абсолютно неподвижна.

— Добре тогава — обажда се Майк. — Ако ще излизаме с шейната, трябва да си намериш очилата. Току-що ти бяха на носа, нали така?

— Да.

— Значи трябва да са наблизо.

— Да, ама ако…

— Можеш да се справиш сама. Само се успокой и прави каквото съм те учил. Все пак си голямо момиче, нали?

Сара примигва често-често и шари с ръце по пода, потупва твърдите дъски и намира очилата край вратата на килера за по-малко от минута. Вдига ги и ги поставя на носа си сияеща.

— Браво на моето момиче! — възкликва Майк. Пуска Фанг долу, казва на детето да гледа видео, докато той си вземе един бърз душ, и поема нагоре, като пътем грабва безжичния телефон от конзолата му в спалнята.

— Току-що излизам от къщи — съобщава Бил. — Искаш ли да мина да те взема?

— Влизай направо. Аз съм под душа.

— Ще се видим в пет.

Този план не предвижда връщането на Джес. Майк е още под душа, когато тя влиза през задната врата, за да вземе кашон с документи от кухненския плот. Когато спира водата, долавя писъци.

— Но тате обеща да ходим на пързалката! — носи се откъм партера.