Крис Муни - Да помним Сара

Сам кимва с озадачен вид.

— Ако имаш нужда от нещо, обади се.

— Непременно. — Майк вижда табела с надпис „Маунт Върнън“ и свърва вдясно по стръмна улица. Изкачва шест стъпала, преди да чуе гласа на Сам.

— Къде хукна? — пита тя, застанала на ъгъла, в сянката на магазин за алкохол.

— Нали те изпращам до вас.

— Деденце, часът е едва девет и половина. Да не си се преуморил или пък те е страх да не пресрочиш вечерния час в старческия дом?

— Вече ни позволяват да закъсняваме чак до единайсет. И не съм уморен.

Майк слиза при нея, задържайки погледа й за малко. Старото чувство се събужда — охлузено и наранено, може би малко променено от времето, но все така живо. Сам е наясно с това. Може да го види в начина, по който го гледа.

— Искаш ли да се прибираш? — пита тя.

— Не. А ти?

— Не.

— Някакви предложения? Но без танци, моля.

— Мислех си за канелони.

— От цяла вечност не съм ял прилични канелони.

— Значи извади късмет. Знам едно страхотно място в Норд Енд. Съгласен?

— Съгласен.

Тръгват по „Чарлс“ и Сам мушва ръка в неговата.

Ню Йорк е като Бостън на стероиди: по-едър, по-гаден, готов всеки миг да те глътне, ако проявиш безгрижие, мудност или просто глупост. Правило номер едно в този град гласи в никакъв случай да не приличаш на турист. Това означава да се впишеш в ритъма на пешеходното движение и да си отваряш очите на четири. Този дървеняк, вероятно от някой затънтен град в Айова, обаче се мъчи да раздели вниманието си между уличните табелки и местоположението им върху картата на града, която държи разтворена като вестник пред физиономията си. На ъгъла се кипри пациент на психиатрията, вдигнал плакат с надпис: ВРЕМЕТО ЗА ПОКАЯНИЕ НАСТЪПИ, ГЪЗОВЕ ПРОСТИ!

Това е забележителното при градове като Ню Йорк — човек никога не изпитва недостиг от безплатни развлечения.

Великолепен пролетен ден — напълно подходящ за коктейл с джин, както обича да казва Бам Бам — и следобедното слънце топли лицето му, спомня си за уикендите, прекарани на по чашка в лодката на Бам. Майк седи на открито в ресторант от другата страна на улицата и наблюдава как господин Айова забива глава в огромен тип, до който даже Бил ще прилича на джудже, когато в същия миг се появява Джес. Докато приближава, той вижда усмивката й, онова непринудено щастие, което поражда насладата от топлината и слънцето, от анонимността в град, където хората не се блещят един в друг.

Джес застава до масата.

— Не мога да повярвам, че наистина си тук.

Той се насилва да се усмихне.

— Тук съм. — Тонът му издава сила и самообладание.

Джес плъзва слънчевите очила над челото, за да ги нагласи върху главата си. Облякла е крещяща рокля на цветя, която би породила съмнения относно душевното й здраве, ако се появи с нея в родния си град. Тук обаче просто се вписва сред останалите горещи поклонници на модата.

— Къде е Бам? — пита тя.

— Наложи му се някаква работа и не можа да дойде. Само двамата ще сме.

Едва успява да седне, когато сервитьорът си пробива път с рамото напред към масата, готов да услужи или пък, казва си Майк, изпълнен с желание да разгледа по-добре Джес в лице. Отново му хрумва мисълта, че времето й е по-скоро съюзник, отколкото враг. Поръчва си бяло вино и, докато сервитьорът изчезва на бегом, оставя чантата до краката си на пода. Майк опитва да се върне назад към моментите, запечатани върху старите снимки. Тогава Джес все още умееше да се забавлява и макар задушаващата предпазливост, която бе доминирала в неговия и на Сара живот, да се появява, още по времето, когато разбират за първата бременност, маниакалните й страхове се превръщат в начин на живот едва след втория спонтанен аборт.

— Е — казва тя, докато кръстосва крака и се обляга назад, — какво сте наумили двамата с Бам за довечера?

Гледа я и се сеща за нейните клетви: „Никога няма да те лъжа, Майкъл“ и „Няма да има никакви тайни помежду ни, Майкъл“ — това е нейната житейска и брачна философия. Тайната любовна връзка е нещо, което влиза в пряко противоречие с цялата й същност или най-малко с онова, за което се е представяла, докато са били заедно. Дали са били просто празни приказки, или Джес наистина се е съобразявала с това си кредо? Време е да разбере.

Не съществува внимателен подход в такива случаи. Той плъзва плика по масата към нея, съзнавайки, че това ще съсипе напълно добронамереността помежду им.

— Това тук е твое — казва той.

Джес опитва да прочете в очите му някакъв намек за онова, което се случва в момента, но не успява. Взема плика и внимателно изтръсква съдържанието му върху масата.