Крис Муни - Да помним Сара

Номер петдесет и три представлява две прилепени триетажни сгради с предна веранда от боядисани в метално–сиво дъски. Майк паркира на улицата, излиза от колата и взема на бегом застланата с плочи алея и стълбите от лявата страна на къщата. Натиска звънеца, за да чуе с облекчение шум от стъпки и превъртането на ключ в бравата. Вратата се открехва.

Това е жената, която видя в къщата на Джона през онази нощ.

— Господин Съливан — проговаря Тери Ръсел.

— Извинете, че идвам без предупреждение, но се питах дали ще искате да си поговорим малко.

— Разбира се — казва жената и отваря широко.

Още три стъпала и Майк се озовава в огромно, правоъгълно помещение с под от масивно дърво, светложълти стени, камина от синкав камък и лавици за книги от двете и страни. Изобилие от религиозна литература, заглавия от рода на „Целеустремен живот“ и „Разговори с Бога“, както и много порцеланови фигурки: Исус на кръста, свети Антоний, няколко на Богородица с Младенеца. Слънчева светлина залива топлата стая, струи през прозорците, обърнати към задния двор, в който пет-шест малчугани ритат футболна топка.

— Ще пийнете ли нещо? — пита жената. Облечена е в джинси и черен плетен пуловер, а върху бялата обърната яка гордо се кипрят семпла златна верижка и разпятие от същия метал. Не носи други бижута. Никакви обеци или пръстени, никакъв грим. — Нямам кафе, но мога да ви предложа чай, както и кола.

— Така съм си добре, благодаря.

Тя присяда в единия край на шоколадовокафяво канапе, единствената мебел в помещението. Майк заема противоположния край. Прозорците са притворени и той чува кикота и писъците на децата отвън.

— С какво мога да ви помогна, господин Съливан?

— Наричайте ме Майк, моля.

— А вие мен — Тери.

Майк с усилие изобразява една усмивка.

— Чух, че работите за полицията.

Тери кимва.

— Работех с детектив Мерик. Докладвах му всеки ден, докато Франсис бе още жив.

Неизвестно защо, това, че тя нарича Джона с малко име, го дразни.

— По тона ви съдя, че детектив Мерик не ви е споменавал нищо за разговорите ми с Франсис.

— Не — отвръща Майк, — не е.

— Детектив Мерик бе… ами инструкциите му към мен бяха изключително точни. — Тя бръсва джинсите с ръка. Опитва се да говори предпазливо, казва си той, подбира внимателно думите. — Много съжалявам за всичко това — продължава жената. — Кара ме да се чувствам ужасно.

— Няма за какво да се извинявате. Просто се надявах… — Гласът на Майк се прекършва. — Джона говореше ли за Сара?

— Не и пред мен. А и никога не съм го питала. Доктор Бойнтън бе пределно ясен по този въпрос.

— Кой е доктор Бойнтън?

— Криминален профайлър или психиатър — не съм съвсем сигурна. Мисля, че не е от Бостън. Както и да е, когато детектив Мерик се свърза с мен и попита дали искам да взема участие в разследването, накара ме да разговарям и с доктор Бойнтън. Обсъждахме разговорите ми с Франсис. Бяхме станали доста близки — с Франсис, искам да кажа. Знам, че това звучи необичайно и дори в известна степен чудовищно, но когато човек е на прага на смъртта, случва се да излезе от черупката си даже пред непознати. Франис нямаше никакви приятели, ако не броим адвоката му. Но той не е точно истински приятел, нали така?

— Допускам, че не е.

— Мисля, че ме приемаше като приятел — отбелязва Тери. — Отначало бе само ала-бала. „Добро утро, Тери. Много си хубава днес, Тери. Как я караш?“ Такива работи. Но постепенно стана по-откровен. Разказа ми за детските си години тук, в Белхам, за това как винаги е искал да стане свещеник и колко горда е била неговата майка.

— Гледаше ли Джона новини? — Майк си спомня, че някакъв журналист бе окачествил Джона като нарцисист, като човек, който проявява жив интерес към собствената си персона, показвана от малкия екран, като използва всичко това, за да поддържа дистанцията между себе си и полицията.

— Обичаше новините. Си Ен Ен и предавания като „Кръстосан огън“. Но започнеха ли да говорят за случая, Франсис превърташе канала. Поне когато аз бях в стаята.

— Вие самата питали ли сте го някога?

— Не. Станеше ли дума, доктор Бойнтън ми бе препоръчал да прибягвам до намесата на трето лице. Нали разбирате, ако подметна небрежно „Що за човек би подхвърлил така якето на хълма?“, Франсис може да проговори, да сподели нещо, като се чувства в безопасност, понеже не става дума за него самия. Спомням си, че доктор Бойнтън разправяше как този подход помогнал при Тед Бънди. Той отричал упорито да има нещо общо със случилото се на ония млади жени, но когато профайлъри от ФБР го попитали какво мисли за човека, който, нали разбирате, е в състояние да извърши подобни зверства, Бънди отговорил в трето лице: „Подобен човек би извършил такова престъпление по такъв и такъв начин.“ — Тери въздъхва. — Опитвах да го предразположа. Проблемът бе, че състоянието на Франсис се влошаваше много бързо. Денем не искаше нищо друго, освен да си седи в люлеещия стол, да разглежда албумите и играе с играчките си. Всички го правят. Връщат се към детството. Почват да разглеждат снимки, да играят със стари играчки, да пеят отдавна забравени песнички, да говорят за хора от миналото. Като една моя пациентка, Марша, за която се грижех миналата година. Навсякъде мъкнеше топка за ръгби: в леглото, в болницата, банята. Не я изпускаше от ръце. И най-неочаквано ми метна един страшно сериозен поглед и започна да крещи: „Дълъг пас, Тери. За Бога, дълъг пас!“ Голям чешит бе тая Марша, много ми липсва.