Крис Муни - Да помним Сара

Телефонът на Майк започва да вибрира отново. Изважда го и поглежда дисплея. Бил е. Майк отговаря.

— Току-що ми се обади Джес — съобщава приятелят му. — Търсила те няколко пъти, но без успех.

ОГРАНИЧЕН НОМЕР. Била е тя.

— Благодаря ти — казва Майк и затваря. Отец Джак го наблюдава.

— Франсис бе труден човек. Мъчен и много свиреп. Символ на отрицанието. — Отец Джак поклаща глава с въздишка. — Опитах се…

Майк усеща голяма и влажна топка да нараства в гърлото. Няма начин да я преглътне.

— Съжалявам — повтаря отец Джак.

Добре. Значи отец Джак не знае нищо. Все още му остава Мерик. Ще си поговори с него. А и сестрата Тери Ръсел. Някой от тях все ще знае нещо. Има надежда.

Телефонът звъни отново.

— Майкъл? — Джес е. Изпълненият с паника глас отеква по необичаен начин.

— Едва те чувам.

— Обаждам се от Франция. — Думите излитат толкова бързо една след друга, сякаш е останала без дъх. — Едва сега научавам. Настанена съм в една ферма. Тук няма телевизия. Въобще нищо няма, но както и да е. Запазих си билет и утре следобед съм у дома. Ти как си? Къде се намираш?

Погледът на Майк се рее нагоре, по Хълма, и спира върху надгробната плоча на Джона.

Не мога повече. Бил. Писна ми да живея в черупка. Писна ми да живея с жена, която изпитва ужас от живота и превръща собствения ми дом в затвор. Писна ми да се сражавам за най-обикновени неща, като например да заведа моята шест и половина годишна щерка на пързалката. Писна ми и жадувам свобода.

Неговите собствени думи, произнесени почти безмълвно като молитва онази вечер на Хълма.

— Майкъл, чуваш ли ме?

— Край гроба на Джона съм — отвръща той.

— Какво? Защо? Защо си причиняваш това?

Задушаващ порив да заплаче и запищи го завладява с невероятна сила. Ще му се да го потисне, мъчи се да отклони поглед от гроба, но не успява.

— Трябва да престанеш с това. Колко пъти съм ти го казвала? Помниш ли онзи път в магазина? Сара бе с мен, отклоних поглед само за миг и тя изчезна. Обърнаха целия магазин наопаки, а пет минути по-късно я намерих с някаква жена отпред. Сара я взела за майката на своя приятелка и я последвала навън…

— Нищо не разбираш.

— Какво не разбирам? — Джес ще се разплаче всеки миг. — Моля те, допусни ме до себе си. Искам да ти помогна.

— Онази вечер оставих Сара да се изкатери сама по Хълма, защото ти бях много ядосан. Именно тогава помолих Бог за изход от това положение и той взе, че ме послуша.

— Не спирай да ми говориш, Майкъл. Не ме изключвай. Поне сега недей.

Майк понечва да отговори, но от устата му се процежда стон. Вината, гневът, любовта към дъщерята, която още бушува в гърдите му, и споменът за някогашния живот, всичко онова, което носи стаено в гърдите си през тези пет години, започва да се откъртва и излиза навън под формата на ридания.

Бавния Ед спира патрулната кола в алеята си за автомобили, където е паркирана камионетката на Майк.

— Онази сестра, Тери Ръсел — обажда се той. — Дали е споменавала, че Джона говори насън за Сара?

— Нищо такова не съм чул.

— Какво е казала на Мерик?

— Не знам подробности. Ще трябва да си поговориш с Мерик по този въпрос. Той е в Мейн. Доколкото знам, баща му не е добре. Има Алцхаймер. Очаквам го да се върне днес. Ще го накарам да ти се обади. Обещавам.

— Ами резултатите от аутопсията? Излезе ли нещо?

Бавния Ед се размърдва на място и пружините започват да скърцат под теглото му.

— Съли, я да влезем вътре. Шийла е направила фантастично пиле.

— Коя е Шийла?

— Новата ми приятелка. Влез за малко.

— Някой друг път може би. Благодаря ти за днес, Ед.

— Знам, че живееш в апартамента на Бам в Мерлоуз. Ако искаш да си малко по-наблизо, имам свободна стая за теб. Повече от добре дошъл си при мен, докато всичко отшуми. До няколко дни би следвало да успокоят топката.

Да отшуми, повтаря си Майк наум. Да успокоят топката.

Майк се обажда на „Справки“ и двайсет минути по-късно кара по „Викърс стрийт“ към така наречения Стар град. Сградите тук са класи над ония по „Евъргрийн“: редови къщи с дълги и тесни алеи помежду им; малки, симпатични предни морави, разделени от декоративни огради. Няма и помен от атмосферата на отчаяние и развала. Къщите са прясно боядисани, живият плет е грижливо поддържан, а цветята — току-що посадени. Улиците са тихи, понеже повечето хора от квартала са на работа, с изключение на неколцината пенсионери, които мият отвън колите си или обливат с маркуч прозорците на къщите.