Крис Муни - Да помним Сара

— Справяш се великолепно, Сара.

— Ела с мен.

— Да те хвана ли за ръка?

Сара трябва да го обмисли.

— Добре — отвръща тя, като продължава да пристъпва, забола върховете на кънките в леда, — но трябва да направим оня скок като птичките.

— Нали знаеш, че аз няма да мога, миличка.

Сара застива на място, вдига поглед и бута очилата нагоре по носа си. Тук, навън, под слънцето, всяка черта от личицето й изглежда увеличена: луничавите бузи на фона на бледата ирландска кожа; синевата на очите.

— Но нали по това ще ни оценят съдиите! — казва детето.

Той смръщва вежди в опит да проследи посоката на мисълта й.

— По телевизията бе, тате, не си ли спомняш? Мъже и жени карат насам–натам, а след това получават числа.

— А, имаш предвид фигуристите.

— Мъжът хваща момичето и го вдига във въздуха, а съдиите показват числа.

— Е, това го мога. Готова ли си?

— Готова — отвръща тя и му подава ръка, чиято миниатюрност го кара да си спомни първите напрегнати до невъзможност денонощия, които прекара Сара в отделението за недоносени бебета. Бе се родила едва килограм и осемстотин и лежеше цялата омотана в жици, прикрепени към различни компютъризирани машинарии, докато се мъчи да задиша самостоятелно, понеже дробовете й са недоразвити, а след това се бори с инфекция, която за малко не я уби.

— Тате!

— Какво има, миличка?

— Не внимаваш. Съдиите ни гледат. Откога чакат да ме вдигнеш и изнесеш напред.

Той изпълнява инструкцията, изнася телцето й напред в ръце. Прави го без особено затруднение, понеже тя няма и двайсет кила. Сара продължава да си е дребничка за възрастта си.

Детето разперва ръце и крака във формата на Х.

— Като морска звезда! — крещи то. — А сега ти направи една.

Той вдига Сара по-високо, полага я върху раменете си, а после я хваща с една ръка за глезените, притиска ги към гърдите си. Изпъва другата хоризонтално.

— Какво ще кажеш?

— Кажи какво си направил, тате!

(Бау! Бау!)

— Стрела!

Сара отбелязва:

— На съдиите няма да се хареса такова име.

— А ти как ще го наречеш?

— Бойна риба!

(Фанг се разлайва отново. Бау! Бау-бау!)

Очите на Майк се отварят с усилие. Спалнята е залята от лунна светлина. Фанг го няма в леглото. Майк се извръща и забелязва кучето, изправено пред един отворен прозорец, с изглед към задния двор. Муцуната му сочи към отвора, души въздуха, а опашката се върти насам–натам.

Сигурно е енот или друго животно. Прозорците на горния етаж са отворени и къщата се пълни с най-различни миризми.

— Ела тук, Фанг.

Кучето и не помисля да се подчини. Майк става, усещайки как чертите на Сара отново избледняват и му се изплъзват, и бързо хваща кучето за нашийника.

— Тате.

Майк отскача от прозореца и без малко не се спъва в животното. Стреснат, Фанг също скача и се разлайва.

Гласът на Сара. Това бе гласът на Сара и той долетя откъм двора.

От съня е. Той продължава да витае в главата ти, притаил се е там вътре. Порив на вятъра притиска завесите навътре. Сърцето му напира към гърлото, той се отпуска на коляно и надниква през прозореца. Пълната луна виси над тъмните борови върхари, а светлината й кара задържалите се петна сняг да блестят в неоново синьо. Оглежда задния двор в очакване.

Причува ти се. Днес налетя на Джона, а после сънува този сън и сега…

— Къде си, тате?

— Бау-бау-бау!

И отново гласът на Сара. Това е гласът на Сара, който го зове.

Майк търси опипом джинсите, навлича ги и закопчава с разтреперани ръце.

— Тате?

Нахлузва на босите си крака чифт кецове и се спуска тичешком към дневната на партера. Фанг го следва с лай по петите. Майк се залавя за ключалката на плъзгащата стъклена врата, отваря я и кучето се стрелва в нощта. Тръгва по пътеката. Над главата му клони и покрити с иглички и листак вейки спират повечето светлина и дървесните стволове отдолу стават все по-тъмни и по-тъмни, докато тича край тях. Фанг е някъде пред него, напредва с лай, а отместените клонки шибат въздуха, когато инерцията ги връща назад.

— Тате, къде си?

Нейният глас, това е гласът на Сара. По силата на някое Божие чудо тя се е прибрала у дома, за да се изгуби между дърветата, но той ще я открие и прибере.

— Тук съм, Сара. Тук съм. — Затичва по-бързо, всеки момент ще се спъне и рухне на земята.

Стига до мястото, където пътеката излиза на осветения от луната черен път.

— Сара, тук съм, в гората, при теб съм.

Вятърът свисти между дърветата, разтърсва клоните над главата му. Майк чака отговор, очите му се взират, широко отворени, към всяка сянка и очертание. Краката му треперят. Преглъща непрекъснато.