Крис Муни - Да помним Сара

— Тази сутрин се натъкнах съвсем случайно на Франсис Джона — съобщава Майк.

Нанси започва да джвака с дъвката, в очакване да чуе останалото или от скука — не може да определи кое от двете.

— Кучето ми налетя върху него и го събори в снега, това е самата истина — продължава Майк. — Джона лежеше и се задушаваше, наистина береше душа. Беше си изпуснал инхалатора, а той му трябва, за да диша. Инхалаторът лежеше точно до краката ми. Вдигнах го и тогава ми хрумна, че мога да го изтъргувам срещу истината за дъщеря ми. Той ще ми каже какво е станало с нея, пък аз ще му дам в замяна инхалатора, за да може да диша. А сега, Нанси, кажете ми какво бихте сторили вие на мое място?

— Труден въпрос.

— Ами помислете — настоява Майк. — Много ми се ще да го обсъдите, след като правите толкова остри изказвания по мой адрес.

Нанси почуква по масата с върховете на ноктите си. Майк поклаща глава.

— Ето, виждате ли, точно това е, което не разбирам. Всички ми разправят какво е трябвало да направя в дадената ситуация, всички умират да ме критикуват. Щом ги помоля обаче да се поставят на мое място, свиват рамене или също като вас свиват знамената. Затова искам да ти кажа, Нанси, че ако не одобряваш онова, което съм направил, тласкан от любов към дъщеря си, много, ама наистина много те моля да вземеш този доклад, да загънеш с него това твое отношение към мен и да си го завреш право отзад, понеже, ако трябва да съм съвсем откровен, ми е писнало до немай–къде да обяснявам пак и пак едно и също на хора, които и понятие си нямат за какво им говоря.

Минават няколко секунди на пълно мълчание.

Нанси протяга ръка надолу, към крака на стола, до който се търкаля кожена чанта. Майната й, казва си той. Писнало му е да се моли.

Но тя не става. Измъква синя папка и я отваря върху масата пред очите му.

Цветна снимка на якето с формат двайсет на двайсет и пет сантиметра. До него е оставена линийка, а качулката е отгърната нагоре.

— Това какво е? — пита Майк и сочи няколко двусантиметрови петънца върху лявата половина на качулката.

— Това са капки кръв.

Майк има усещането, че са потопили сърцето му в ледена вода.

— Направили са ДНК анализ и са сравнили резултатите с тези от космите, взети от четката на Сара след изчезването й. Пълно съвпадение — съобщава Нанси.

Но той не си спомня да е забелязал кръв оная нощ, на Хълма.

Нямало е как. Детективът бе сгънал качулката. Сега си спомня.

Да. Детективът с бейзболната шапка на „Ред Сокс“ бе сгънал качулката. Нарочно. Мерик не е искал той да види и затова си е премълчал. Ако Майк бе научил за кръвта, няма начин да не…

Отклонява поглед от снимката, спомня си за тазсутрешната среща с Джона.

— Нещо да ти прави впечатление във връзка с това яке? — обажда се Чайлдс.

Единственото, което вижда, е самота и ужас. Вижда своето поражение.

Нанси проговаря отново:

— Якето има твърде приличен вид, не мислиш ли?

Тя има право. Ако изключим кръвта, дрехата има безупречен вид. Няма и помен от скъсано или разпрано, а бялата кожа по ръба на качулката, Господи, тя изглежда абсолютно чиста.

— Пазил го е някъде много грижливо — промълвява Майк.

— Да, за да се намира в подобно състояние, якето е било съхранявано грижливо. Известно ни е, че след изчезването на Сара домът на Джона е обърнат с краката нагоре от група криминалисти, изпратени от Бостън. Също така знаем, че тази група си е тръгнала от мястото на огледа с празни ръце. Това е и причината срещу Джона да не бъде повдигнато обвинение. Сега предполагат, че той е укрил веществените доказателства извън къщата, в някой склад или дори банков сейф.

— Мислех, че Мерик е проверил вече тази хипотеза.

— Направил го е. Както по истинското име на Джона, така и по фалшивото. Якето на дъщеря ти се появява съвършено неочаквано и вероятно сега Мерик разсъждава така: ако Джона използва фалшива самоличност, какво би му попречило да използва и втора? Чувам, че Мерик се е захванал здраво за тази възможност.

— Не мога да разбера защо би задържал якето. То е доказателство.

— Някои серийни престъпници имат обичай да запазват спомени от извършените престъпления, за да могат по-късно, нали разбираш…

— Не — отвръща Майк и вдига поглед към нея. — Не разбирам.

— Да притежават част от облеклото на жертвата или някакво нейно бижу — това те наричат трофеи. Някои серийни престъпници задържат подобни предмети, за да могат да възкресят спомена за извършеното. Това е още един начин, по който могат да контролират жертвата, да запазят господството си над нея. Както дочувам, тази тенденция занимава Мерик от дълги години. Затова, щом наближи годишнината от изчезването на Сара, той отново го поставя под наблюдение. Кара дори да ровят из боклука му, проследява телефонни разговори. Още не се е отказал от случая. Най-големият му проблем е високият коефициент на интелигентност при Джона. Той направо излиза от скалата, а и много добре си прикрива следите.