Крис Муни - Да помним Сара

Мъжът махва с ръка. Подпира се на ръце, но главата му остава отпусната, а лицето скрито. Пълзи през снега към изпуснатия бастун и червена пластмасова тръбичка — инхалатор за астматици. Майк се навежда, взема го и понечва да го подаде, когато забелязва кафеникавите петънца по ръцете, паякообразните пръсти.

— Дай… ми… го — свисти мъжът.

Звукът от този задъхан, хриптящ глас пронизва мозъка на Майк като куршум. Той се изпъва като струна, прави стъпка назад.

Дай му инхалатора и се махай.

Да. Условията на пробацията недвусмислено посочват, че това е негова отговорност, не, негов дълг, да му подаде инхалатора и да се отдалечи начаса. След това да изтича у дома и да позвъни най-напред на 911, а после на Мерик. Чиста случайност, детектив. Кучето я свърши, заклевам се. Вдигнах инхалатора, връчих му го и си тръгнах, за да позвъня на 911. Виждате ли колко съм послушен? Как само успявам да държа гнева си под контрол, а доктор Т.? Хайде, подай ми тоя проклет дрегер, господин Теста, и ще мина проверката с развети знамена.

После Майк си спомня лигавата усмивка на задоволство, изписана върху лицето на Джона в магазина. Ти си ми в ръчичките, казва той. Дъщеря ти и животът ти също, а не можеш да ми сториш абсолютно нищо.

Подай му инхалатора и се махай.

Джона продължава да клечи с наведена глава, а около лицето се стеле облак от диханието му.

— Изгрева. Дойдох да погледам… изгрева… преди да… — Процежда всяка дума с усилие, сякаш някаква чудовищна тежест е притиснала гърди те му. — Инхалатора…

Майк коленичи, пазейки с усилие равновесие върху пръстите на краката. Стиска инхалатора между палеца и показалеца.

— Погледни ме.

Някогашният свещеник бавно вдига очи, докато не среща погледа на Майк.

— Сега ще ми кажеш къде е Сара — шепне Майк. — Казваш ми, а аз ти давам инхалатора.

— Не мога… да… дишам…

— Това е добре. Така ще усетиш какво изпитвах аз през последните пет години.

Върху лицето на Джона се изписва паника. Дробовете издават нездрав, свистящ звук, който извиква в съзнанието на Майк представата за потекъл по тръба циментов разтвор.

— Не… мога…

— Какво й стори?

Устните на Джона не престават да потрепват в усилие да поемат глътка въздух. Трахеята му се стяга, той, се бори за кислород, а Майк смътно усеща как някаква част от него се къпе в топлина при тази гледка, при вида на пълните с ужас очи, когато долавя бездънния страх в този глас.

Майк размахва инхалатора пред очите на Джона.

— Една дума само, и ще можеш да дишаш отново.

— Аз… аз… не мога…

— Можеш като едното нищо.

— Моля те — скимти Джона, а погледът му е пълен с жажда за живот и отчаяние.

— Тук ли искаш да умреш?

Джона посяга към инхалатора. Майк го скрива в шепа.

— Никой няма да ти се притече на помощ — уведомява го Майк, докато костеливите пръсти на Джона се опитват да отворят юмрука му. — Ще ми кажеш какво стана със Сара, както и с другите две момиченца, ще ми кажеш още сега или ще те оставя да пукнеш като куче.

Джона не отговаря. Майк притиска палец и инхалаторът изпуска със свистящ звук животоспасяващото лекарство в атмосферата.

— Не… мога…

Майк натиска отново инхалатора. Джона го наблюдава с насълзени очи.

— Казвай! — заповядва Майк през зъби. — Кажи ми и ще ти подаря живота.

Джона се просва върху снега, а лицето му е мораво от усилие. Майк го възсяда и хваща за реверите.

— Ще ми кажеш. Нали си бил свещеник или не помниш? Имаш нужда от моето опрощение. — Разтърсва го здраво. — Кажи какво стана с дъщеря ми.

Джона движи устни, но не може да издаде звук.

Майк отпуска тялото върху снега и приближава ухо до устата му, долавя киселия дъх на жлъчка и ужас, стаен в неговото гърло. Воня на гнило. На смърт.

— Отче наш, който си… на небето…

Майк поклаща глава яростно. Джона вторачва поглед нагоре. Устните му са обезкървени, с капчици слюнка по тях, въздухът свисти през секретите, задръстили болната трахея при всеки опит да вдиша.

— … да се свети… името ти…

Майк го разтърсва.

— Ти имаш нужда от моята прошка.

— … да бъде царството ти…

— Покай се. Давам ти възможност да се покаеш, кучи син такъв!

— … на небето, така и на земята…

Майк го тресе с все сила.

— Проклет да си! КАЖИ МИ!

Погледът на Джона става отнесен, празен. Мъглата започва да се разнася и с крайчеца на окото си Майк зърва Фанг, който души покрай езерото, от другата страна на пътя. Като птичка! Това каза Сара, вперила поглед в телевизионния екран, където момиче колкото фъстъче се носи по леда, подскача във въздуха и прави пирует, преди да кацне отново върху огледалната повърхност. Искам и аз да се науча като птичките, татенце! И той я завежда на езерото, слага й кънките, завързва ги, слага ръчичките й върху две каси от мляко, показва как да ги използва, за да пази равновесие. Сара го слуша, но държи непременно да узнае кога ще я научи да скача като птичка и е напълно възможно вече да се е научила, нали сега е голяма. Ами да, възможно е! Всичко е възможно, стига да не губиш вяра. Докато вярваш и не преставаш да вярваш, докато си казваш молитвите, Бог ще те закриля, понеже Той е любов и вяра, и светлина, и…