Крис Муни - Да помним Сара

— Здравейте — обажда се пак мъжът и протяга ръка. Здрависването му крие мощта на овлажнена тоалетна хартия. — Аз съм помощникът на Сам, Антъни. Съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго, но днес тук е пълна лудница. Следвайте ме.

Майк тръгва подир мъжа, който си пробива път сред задръстилите антрета и коридори костюмари. Някои откъсват очи от юридически книжа, за да хвърлят леко заинтригувани погледи към неговото облекло. Идеята хрумва на Майк в колата, на връщане от обекта. Спомня си първите две имена от фирмата, а търпелива дама от „Справки“ му казва останалото.

Сам е застанала под арката на своята врата, а всяка нейна фибра си е досущ като на онова умно и красиво момиче, в което се бе влюбил през лятото в Ню Хампшир.

Бил има право. Изглежда добре. Даже отлично.

— Майкъл Съливан? — обажда се тя. — Колко време мина? Петнайсет години?

— Горе-долу. Благодаря ти, че успя да ме вместиш в графика си без предварителна уговорка, Сам.

Сега се намесва Антъни:

— Господин Съливан, какво ще желаете за пиене? Имаме минерална вода от Италия…

— По-добре кафе — прекъсва го Сам. — Влизай, Съли.

Кабинетът й е почти колкото неговата дневна. Покрай едната стена са подредени шкафове от черешово дърво, но най-силно впечатление прави бюрото. По-скоро бюро и половина. На дължина е колкото каросерията на неговата камионетка, а отгоре са разположени компютър, принтер и факс, които оставят предостатъчно място за купчини книги и папки.

— У-ха! — възкликва Майк. — Имаш си даже лична тоалетна.

— При това с душ. Това ми е наградата, задето работя по деветдесет и четири часа седмично и нямам личен живот.

Сам се разполага зад бюрото. Майк заема едно от двете огромни кожени кресла отсреща. В стаята влиза с танцова стъпка Антъни, понесъл две порцеланови чашки и кана с кафе върху поднос. Оставя го върху ъгъла на бюрото и пита дали се нуждаят от още нещо. Сам отвръща „не“, благодари и му казва да се прибира у дома. Антъни казва adieu и затваря вратата зад гърба си.

Сам слага чифт очила с рамка от кост на костенурка и се обляга назад с чашка кафе в ръка.

— Предполагам, че не си дошъл просто да се видим.

— Де да беше така. Предполагам, че следиш новините.

Сам кимва, а изразът на лицето й омеква.

— Бил ми разправи всичко, когато се видяхме. Толкова ми е мъчно.

— Якето на дъщеричката ми е вече две седмици в лабораторията. При всеки опит да науча нещо от оня тип, Мерик, той се опитва да ме баламосва.

— Може да не разполага още с резултатите.

— Бас държа, че са му подръка.

— Сигурен ли си?

— Знам го от близък до разследването човек. Въпросът, заради който съм дошъл, е следният: има ли законово право да постъпва така? Искам да кажа, ако знае нещо, не може просто да го пази в тайна от мен, нали?

— На първо място, аз не се занимавам с наказателно право. Занимавам се предимно с договори. Сливания и придобиване, но не се безпокой, няма да ти досаждам с подробности. Мога да те уверя все пак, че никой закон не задължава Мерик да споделя каквото и да било с теб. Знам, че това звучи безсърдечно, обаче повечето инспектори от отдел „Убийства“ са, общо взето, студенокръвна пасмина. При все това те не са лишени от чувства и си мисля, че Мерик би желал да те държи в течение, освен ако някаква много сериозна причина не го спира. Случаят с Джона беше широко отразен от телевизията и пресата.

— Мерик е на мнение, че мога отново да налетя на Джона — казва Майк.

— И има пълно право да се притеснява. Ако питаш мен, той се страхува да не провалиш разследването, а единственото, на което държи, е то да приключи успешно.

— Ако това е така, първата му работа е да заключи Джона.

Тя кимва съчувствено.

Майк вдига ръка.

— Прости ми, нямам намерение да изливам горчилката си върху теб.

— Разочарованието ти е напълно разбираемо.

— Сам, мислиш ли, че съществува някакъв начин да разбера какво пише в доклада от лабораторията?

— Трябва да се посъветваш със специалист по наказателно право. Например с онзи, който те е защитавал тогава.

— Умря преди година.

Сам се замисля за миг.

— Ние също имаме такъв специалист в кантората. Мартин Уайнстийн. Най-добрият в целия щат. В отпуск е, но мисля, че се връща в края на идната седмица. Ще му се обадя тогава.

Пак чакане. Майк успява да понесе безсънните нощи, повлякъл като букаи изтощението си през дните, съпроводени от нарастващата нужда да пие, но чакането го влудява. Хората като Мерик и Сам не се вживяват особено. Свършват си работата и после изключват — връщат се към другия си живот, истинския.