Крис Муни - Да помним Сара

— Кажи на твоя приятел да пробва някой пъпкотрепач — обажда се Сам. — Ще реши проблема за нула време.

— Не мисля, че му пука.

— Точно заради това ми харесва. — Сам накривява глава към него, примижала срещу гаснещото слънце. — Защо не играеш?

— Вълните са твърде хубави, за да ги пропусна. Ами ти? Страх те е да не видиш нечий гол задник?

— Мама ми е казвала да не пропускам нито една възможност да наблюдавам залез. Човек не знае кой ще му е последен.

— Сигурна ли си, че не си ирландска католичка?

Сам се разсмива. Майк е луд по този заразителен смях, завладял го е изцяло. Една мисъл кръжи в главата му и кара устата да пресъхва, а сърцето да тупти по-бързо.

Дума да не става , предупреждава го глас. В никакъв случай.

Само че е лято. Дошъл е да се забавлява, а и настроението е подходящо. Защо не?

— Залезът е по-красив, гледан от самия бряг — оповестява той. — Искаш ли да се разходим?

— Разбира се.

Тя живее в Нютън — град, който винаги свързва с големи пари и обществено положение. И двамата й родители са завършили право в Харвард и работят в една и съща фирма в центъра на Бостън. Бащата й я е уредил да работи като секретарка в офиса. Подобна практика ще се отрази благоприятно върху професионалната й атестация в бъдеще, казва той.

— Та какво те води насам? — Видът й подхожда повече за Мартас Вайнярд.

— Фактът, че баща ми няма как да стъпи на подобно място, ако ще да умре. Ами ти?

Единствената черта от характера му, за която е абсолютно сигурен, е, че не може да импровизира. Затова й казва истината.

Дойде ли септември, ще напусне общинския колеж и ще почне работа като строител в компанията не на кого да е, а на Уилям О’Мали с пъпчивия гъз. Майк обича да работи с ръцете си. Това е умение, което позволява на бащата на Бил, човек без висше образование, да си купи хубава къща, един куп пикапи и по една чисто нова моторна шейна на всеки три години. Какъв смисъл има да взема големи заеми, за да слуша лекции, които, ако теглиш чертата, не ти дават нищо повече от добре платения ръчен труд, а те остават опустошен и неудовлетворен?

— Моите поздравления — казва момичето.

— За кое?

— За този реализъм. Затова, че на осемнайсет ти е ясно какво струваш и какво искаш да направиш с живота си, както и че имаш куража да го направиш. Повечето хора прекарват цял живот в преструвки, че им харесва да се занимават с онова, което всъщност ненавиждат. Сигурно се чувстваш облекчен.

След три седмици си лягат заедно. Минали се толкова години, а Майк все още може да си я представи съвсем точно, докато се съблича, а около тялото й се издуват завесите на прозореца; прохладен въздух донася миризма на пържени морски дарове откъм ресторанта отдолу; начинът, по който кожата му се сгърчва като от токов удар при допира й; погледът й, впит в неговия, в оня последен, върховен миг, а той знае, че му отдава нещо повече от тялото си.

Такова нещо не би трябвало да свършва никога, но свърши. В последната седмица на лятото. Джес се прибира от Нюпорт обляна в сълзи, повтаря, че е допуснала грешка, иска да се върне при него. И той казва „да“.

Изчаква Сам да замине за колежа, преди да й съобщи, че това е краят. Казва й го по телефона, а когато тя пита защо, отвръща, че се връща при Джес. Сам не му вярва. Продължава да го притиска със същия въпрос и той спира да отговаря на обажданията й. Може би го е страх да признае истината: животът с Джес е познат, удобен и предсказуем. Освен това доколко реалистично би било да се надява, че момиче като Сам ще се задържи дълго при черноработник без диплома? Той се връща назад, към живота в Белхам, докато тя, е, тя може да отиде където си пожелае.

В една ранна събота, малко преди шест, Майк се буди от ударите на Сам по входната врата. Моли Лу да не отваря.

— Не можеш просто така да се разделиш с част от сърцето си, Майкъл. Щом си решил да захвърлиш всичко между нас, имай поне куража да ме погледнеш в очите и да ми обясниш защо.

Сам изчаква десетина минути, а сетне се мята в джипа и отпрашва надолу по улицата.

— Сигурно е голям кеф да се возиш на шасито й — отбелязва Лу с усмивка. — Винаги е така с тия, дето врят и кипят.

— Господин Съливан?

Леко женственият глас принадлежи на слаб като клечка мъж на двайсет и няколко години, облечен в черни панталони и риза. Кожата му е силно загоряла и макар Майк да не е специалист по тези въпроси, може да каже с почти пълна сигурност, че веждите му са скубани или поне оформени. Положително им е правил нещо.