Крис Муни - Да помним Сара

— Тате?

Гласът й долита право отпред, от дълбините на гората.

— Дръж се, Сара, идвам. — Майк изоставя пътеката и започва да си проправя път през склона, а гумените подметки на обувките му се пързалят по полузаледена трева. Мисълта му е заета единствено с гласа на Сара — колко възхитително спокоен и търпелив е той. Това е чудесно. Прекрасно.

Мракът е почти непрогледен тук долу, на дъното, а теренът е неравен, с неочаквани дупки и огромни камънаци, осеян от паднали клони. Майк навлиза все по-навътре в гората, движи се бързо, но внимателно, край него профучават клонки, шибат го болезнено през лицето, по ръцете и гърдите. Далече отпред, в осветено от лунни лъчи парче снежна покривка, сякаш различава масивното тяло на Фанг, който изкачва един стръмен скат.

— Не те виждам — провиква се Сара някъде от пространството над него все още търпеливо, но сякаш вече и малко уплашена.

— Точно под тебе съм — отвръща високо Майк. — Остани на място. Ей сега идвам.

Майк си проправя път нагоре по стръмния склон, търси опора в храсти и виснали клони. Напредва мъчително. С тия кецове не може да стъпи стабилно.

— Тате? — Сара е готова да избухне в сълзи.

— Не изпадай в паника, съкровище. Говори ми. Почти съм стигнал.

Майк продължава да напредва по склона, а лицето му е цялото в пот.

— Къде си? — пита отново Сара.

Фанг лае.

И двата източника на звук са някъде над него, вече по-силни, по-близки.

— Слушай моя глас, Сара. Също и останалите звуци. От счупени клонки — това е Фанг. И той е дошъл да те посрещне. Толкова много ни липсваш и на двамата.

— Тате, къде си?

— Миличка, аз съм…

Нещо му има на този глас. Няма никакво съмнение, че е на Сара, но на тогавашната Сара — шестгодишната. А сега тя е на единайсет. Гласът би следвало да е по-различен. Не може да е такъв висок, почти писклив. Би трябвало да е по-дълбок.

— Сара — крещи той, обърнал лице нагоре, към Хълма.

— Кажи ми името на кучето.

Няма отговор.

— Кой е любимия ти цвят?

Фанг излайва.

Най-накрая склонът свършва. Към мястото, на което е застанал Майк, проникват лунни лъчи и той съзира главния път, а отвъд него е част от алеята към Салмън Брук. Фанг е заврял муцуна в земята, души усърдно в основата на огромен кичест клен.

— Тате, къде си?

Майк се извръща. Върху прогнил пън се мъдри портативна стереоуредба. Колонките са обърнати по посока на къщата.

— Тате! — изплаква Сара през тях.

Майк не гледа вече в апарата. Вниманието му е приковано към предмета, събудил интереса на Фанг. От един кленов клон виси Франсис Джона.

Погребението на Франсис Джона е в петък — първия ден на пролетта.

Последната воля на бившия свещеник е за церемония в изключително тесен кръг и без журналисти. Задачата е възложена на отец Джак Конъли. Високо цененият и обичан духовник се радва на всеобщо уважение в околността, затова съумява да убеди полицията, в по-голямата си част съставена от католици, да остави нещата в ръцете Божии и да проявят уважение към последната воля на едно човешко същество.

Онова, с което отец Джак не съумява да се справи, е изтичането на информация. Някой подшушва на пресата и пред църквата се установява цял репортерски бивак.

Вратите се отварят и носачите на ковчега, четирима млади мъже, от персонала на погребалното бюро „Макгил и Флатъри“, се показват на горната площадка на стълбището, понесли печалния си товар. Явно не са очаквали да срещнат групичката репортери, заели долните стъпала. Щракат светкавици, жужат камери. Полицаите се намесват, за да може да мине катафалката.

Майк седи отдясно в патрулната кола, шофирана от Бавния Ед, която е паркирана откъм отсрещната страна на улицата, и разглежда събралите се наоколо над стотина лица през тъмните стъкла на очилата си.

— На гробището ще бъде същото — отбелязва Бавния Ед. — Ако не и по-зле.

Майк не отговаря, седи си на мястото и гледа навън. Невидима, бавно разлагаща се мембрана го отделя от околния свят.

Бавния Ед пали патрулката и я отлепя от тротоара.

— Можем да им забраним да влизат в гробището, но няма как да им попречим да снимат с камерите си над оградата. Имат си база на „Евъргрийн“. Качват се върху покривите на колите си, за да виждат по-добре гроба. Каза, че искаш да стоиш настрана от камерите. Ако се появиш там, мутрата ти ще лъсне по новините.

Уличното движение из центъра е слабо. Излизат на „Паркър“ и поемат по стръмния хълм, а когато минават по „Евъргрийн“ — дълга улица с еднотипни постройки, приютили постоянно безработните и онези, окончателно загубили надежда — Майк забелязва част от обитателите, скупчени на предните стълби с все още сънени лица, подпухнали от махмурлук, палещи цигара или хванали с разтреперани ръце чаши кафе, да наблюдават репортерите, които оправят косите и грима си. По тротоарите са паркирани микробуси, а във въздуха стърчат сателитни антени.