Дийн Кунц: Ускорение

— Мръсното копеле заслужава Оскар — добави Били. — Когато го оставих, се чувствах като най-големия гадняр на света за това как се държах с него.

— Не разбирам.

— Прочутият и уважаван Валис е дал показания в полза на Стийв Зилис, нали? Ти каза, че Стийв е бил с него в почивен дом или нещо такова в деня на изчезването на Джудит Кеселман.

— Така е. Но човек може да стигне до това заключение само ако…

— Пусни си вечерните новини, детектив Озгард. По времето, когато Джудит Кеселман е изчезнала, Стийв и Валис са работели заедно. Те са си осигурили алиби един на друг. Трябва да тръгвам.

Били не забрави да прекъсне разговора, преди да остави телефона на Лани.

Той все още държеше при себе си пистолета и електрическата палка. Закачи на колана си кобура „Уилсън Комбат“, извади от гардероба едно спортно сако и го облече, за да скрие пистолета, доколкото бе възможно. Пъхна електрическата палка в един от вътрешните джобове на сакото.

Какво ли е правил Стийв в къщата му този следобед? Той вече е знаел, че менторът му е вън от играта, че са намерили колекцията му от лица и ръце. Може дори да е подозирал, че Валис е мъртъв.

Били си спомни за светнатата лампа в кабинета. Отиде там и мина зад бюрото. Компютърът работеше. Той не беше го оставил включен. Размърда мишката и на екрана се появи документ.

Може ли мъченията да извадят някого от кома?

Кръвта й и осакатяването й ще бъдат третата ти рана.

Били се втурна навън, скочи от стълбите на верандата, препъна се при приземяването и се затича.

Вече бе нощ. Избуха кукумявка. Срещу звездите изпляскаха криле.

В 21:06 на паркинга за посетители пред „Шепнещите борове“ имаше само една кола. Времето за посещения изтичаше в девет. Предната врата още не беше заключена. Били я бутна и отиде до главния пункт на сестрите. Познаваше и двете, които завари там.

— Имам разрешение да остана…

Лампите на тавана угаснаха, осветлението на паркинга — също. Главният коридор беше почти толкова тъмен, колкото вулканичния тунел.

Той остави обърканите сестри и тръгна по коридора към западното крило. Отначало бързаше, но след десетина крачки в мрака се сблъска с инвалидна количка, хвана се за нея и заопипва очертанията й.

От количката се чу гласът на изплашена възрастна жена:

— Какво става, какво правите?

— Няма страшно, не се притеснявайте — успокои я той и продължи нататък.

Този път вървеше по-бавно, с протегнати напред ръце като слепец, който проверява за препятствия.

Резервните лампи на стените светнаха колебливо, угаснаха, проблеснаха отново за момент и пак настана мрак.

Авторитетен мъжки глас заяви спокойно:

— Моля, останете по стаите си. Ние ще дойдем при вас. Стойте по стаите, моля.

Резервните лампи отново се опитаха да светнат, но само премигваха, при това с една трета от мощността си. Тези проблясъци и подскачащите сенки действаха объркващо, но Били виждаше достатъчно добре, за да избегне хората по коридорите. Друга сестра, санитарка, възрастен мъж по пижама с объркан вид…

Противопожарната система нададе електронен вой. Глас на запис започна да дава инструкции за евакуация.

На пътя на Били се изпречи жена на патерици, която го хвана за ръкава и го попита нещо.

— Ситуацията е под контрол — увери я той и отмина бързо.

Зави към западното крило. Още малко надолу вдясно. Вратата беше отворена, стаята беше тъмна. Нямаше резервно осветление. Собственото му тяло блокираше малкото светлина, която проникваше от коридора. Затръшваха се врати, какофония от врати, само че не бяха никакви врати, а сърцето му.

Затърси пипнешком леглото й. Трябваше да е някъде тук. Направи още две крачки. Леглото го нямаше. Завъртя се слепешката, размахвайки ръце. Успя да напипа само високия стол.

Леглото й беше на колела. Някой я беше преместил.

Излезе отново в коридора, огледа се наляво, после надясно. Някои от амбулаторните пациенти бяха напуснали стаите си и една сестра гледаше да въдвори ред, докато те излизаха от сградата.

Насред танца на светлините и сенките, в далечния край на коридора Били забеляза мъж, който бързо буташе някакво легло към мигащия червен знак с надпис ИЗХОД.

Били се затича, като заобикаляше пациентите, сестрите и призрачните сенки. Вратата в края на коридора се отвори с трясък под натиска на леглото. Една сестра грабна Били за ръката и го задържа. Той се опита да се измъкне, но тя го стискаше здраво.