Дийн Кунц - Ускорение

Взе да му се гади, но бързо му мина. Възможно бе взаимодействието на всички тези лекарства да е смъртоносно и той да рухне мъртъв, както си ходи, но поне нямаше опасност да повърне.

Вече не го глождеше подозрението, че някоя улика му е убягнала. Явно е било плод на изтощението. Сега, след като си бе починал, се замисли за предпазните мерки, които бе взел, и реши, че не е пропуснал нищо.

Заключи къщата и върна резервния ключ в дупката на дънера. Отвори задния капак на колата и използва ярката дневна светлина да огледа вътре за кървави петна, останали след Валис. Нищо не се бе просмукало през одеялата, а одеялата бяха заминали във вулканичния тунел заедно с трупа. Били си тръгна от къщата на Олсен с облекчение и сдържан оптимизъм, с растящото чувство за победа.

Поляната пред макета на Валис приличаше на автомобилен магазин, който продаваше полицейски коли. Тълпа от униформени фигури се суетеше около караваната, палатката и макета. Шериф Джон Палмър със сигурност беше сред тях, защото една до друга по шосето бяха наредени коли на телевизионните новинарски екипи.

Били се усети, че не е свалил латексовите ръкавици. Е, нямаше значение. Никой не можеше да го види и да се зачуди защо ги носи.

На паркинга пред бара не бе останало нито едно свободно място. Новината за изчезването на Валис и за неговата страховита колекция бе събрала всички редовни посетители, както и нови клиенти, които имаха по-интересна тема за разговор от прасетата с човешки мозъци. Много добре за Джеки.

Когато наближи и видя къщата си, сърцето на Били трепна. Неговият дом. Артистът беше мъртъв, нямаше нужда да сменя бравите. Отново можеше да се чувства в безопасност и да се радва на уединението.

Влезе в гаража, извади всичко от форда, събра боклука в торба и прибра електрическата отвертка и другите инструменти.

Някъде в неговия дом бяха скрити изобличаващи сувенири — трябваше да се направи последно почистване. Прекрачи прага на кухнята и се остави на инстинкта да го води. Валис не би донесъл ръката на Жизел Уинслоу в буркан с формалдехид. Не можеше да носи такъв неудобен и чуплив съд, когато трябваше да действа бързо и незабелязано. Инстинктът му подсказа най-простия отговор.

Отиде до хладилника и отвори камерата в долната част. Сред кутиите със сладолед и пакетите със замразени недоядени ястия имаше два непознати предмета, увити във фолио. Той ги разгърна на пода. Две ръце, всяка от различна жена. Втората сигурно бе на червенокосото момиче.

Валис бе използвал новото, незалепващо фолио. Производителят щеше да се зарадва, че продуктът му наистина е толкова качествен, колкото се твърдеше в рекламата.

През цялото време, докато увиваше отново ръцете, Били трепереше неудържимо. Мислеше си, че вече е претръпнал на ужаси, но не беше.

Преди да изтече денят, трябваше да изхвърли всичко от камерата. Не вярваше да се е предала някаква зараза, но самата мисъл за това го изпълваше с отвращение. Можеше да се наложи да изхвърли целия хладилник.

Трябваше да махне ръцете от къщата. Не че очакваше полицията да се появи с разрешително за обиск, но искаше ръцете да ги няма. Не му се щеше да ги зарови някъде в двора. В най-добрия случай щеше да сънува кошмари как те разравят гробовете си и се вмъкват в къщата през нощта. Сложи ги в малка хладилна чанта, докато реши какво да прави с тях.

Сети се да извади от портфейла си сгънатата снимка на Ралф Котъл като млад, членската му карта от Американското дружество на скептиците и снимката на червенокосото момиче. Беше запазил тези вещи с мъглявото намерение да обърне хода на нещата и да подхвърли тези улики, за да изобличи изрода. Реши да ги сложи в хладилната чанта при ръцете.

Оставаше телефонът на Лани, но не му се щеше да прибере и него в чантата. Страх го беше, че ръцете ще изчоплят дупки в саваните си от фолио и ще наберат 911. Сложи телефона на кухненската маса.

Занесе хладилната чанта в гаража и я сложи в колата, пред седалката до шофьорската. Излезе и заключи гаража.

Горещият следобед бе превалил. 18:36. Високо над главата му един ястреб направи последния си лов за деня. Били постоя загледан в птицата, която очертаваше все по-големи кръгове, после влезе в къщата с намерението да си вземе много дълъг и много горещ душ.

Историята с женските ръце му бе убила апетита. Идеята да яде вкъщи го отвращаваше. Можеше да се върне да вечеря на станцията, където спираха камионите. Дължеше на сервитьорката Джазмин още по-голям бакшиш от този, който й бе оставил първия път.