Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Какво?

— Нищо. Излишни думи, взети от Армбрастър… Разбираш ли сега? Цезаровата жена, Сам. Комплексът на Калпурния. Ако съм избран или компанията вече е тръгнала, не мога да се обърна срещу „Дженеси Индъстриз“, защото съм виновен толкова, колкото и те. Ако опитам преди изборите, загубата е сигурна, след тях — бих загубил общественото доверие. Те притежават улики, които ме погубват: поправения доклад. Смазаха ме. Изключителна стратегия… Благодарение на Пол Бонър и един объркан и пренатоварен бригаден генерал успях да разкрия намеренията им, преди да е станало твърде късно.

— Защо го правят? Защо са избрали вас?

— Поради най-простата от всички причини, Сам. Мотивът на двадесети век. Нямат избор. Никаква алтернатива… Стремях се с всички сили да разруша „Дженеси Индъстриз“. И можех да го направя.

Викарсън гледаше надолу.

— О, боже — каза меко той. — Не можах да разбера какво ще правите сега?

— Тривейн се отблъсна от ръба на бюрото.

— На първо място да се съсредоточа. Да изкореня „Дженеси“, коренче по коренче.

— Това проваля кандидатурата ви.

— Със сигурност.

— Съжалявам.

Анди се запъти към стола си и спря. Обърна се към Сам, но погледна зад него, към прозорците, откъдето се спускаше мрак, предвещаващ нощ над Вашингтон.

— Не е ли интересно? Аз също съжалявам. Истински съжалявам. Колко бързо се самоубеждаваме… И колко сме криворазбрани.

Продължи към стола и седна. Откъсна заглавната страница на един меморандум и извади своята писалка „Марк Крос“.

Телефонът иззвъня.

— Аз ще го вдигна — каза Сам, като стана от дивана и отиде до бюрото. — Кабинетът на мистър Тривейн… Да, сър? О, разбирам. Момент, моля. — Викарсън натисна бутона за задържане на линията и погледна Тривейн. — Джеймс Годдард е… Той е във Вашингтон.

Джеймс Годдард, президент, ръководещ отдела на „Дженеси Индъстриз“ в Сан Франциско, пресече залата и седна, докато Тривейн и Викарсън изучаваха обемистите книжа и компютърните програми, разхвърляни по дългата маса за конференции. Помещението бе голямо и служеше за такива срещи в хотел „Шорхам“.

Годдард се държеше рязко вече четири часа, откак Тривейн и неговият пръв помощник вече влязоха. Нямаше причина за излишни приказки. Хората, докладите, напечатаните резултати, работата на главната програма на „Дженеси“ бяха всичко необходимо за случая.

Нека цифрите сами да говорят.

Той погледна двамата, които приближаваха наредените материали, изпълнени с предчувствия. В началото бяха подозрителни и предпазливи. Постепенно силата на обвинението разклати чувството им за реалност.

Председателят на подкомисията изпрати Викарсън до техния отдел да донесе един малък мултиоперативен компютър за бюро, който можеше да събира, изважда, разделя, умножава и извежда цифрите, докато е необходимо. Тривейн обясни, че без него биха се мъчили цяла седмица да намерят решение. С компютъра и с късмет, може би биха свършили до утре сутринта.

Джеймс Годдард би приключил с този проблем за два часа, най-много три.

А ето вече бяха изминали четири часа, а краят не се виждаше.

Аматьори.

Случайно тогава Тривейн се обърна бързо към него и го попита нещо, изискващо отговор веднага. Годдард се засмя на себе си, като откри „загрижено“, че не е в неговата власт да отговори. Тривейн свършваше. Той поиска имената на основните автори на главната програма. Годдард ги знаеше. Хамилтън и неговия безличен легион от „вицепрезиденти“ в Чикаго — хора, които бяха дълбоко прикрити, невидими, управляващи огромни национални и международни операции.

Никога не му позволиха да прекрачи границата. Никога не му дадоха шанс да покаже своята специализация в изготвянето на всички документи да направи дори с по-голяма прецизност финансовите проекти през петте години хаос.

Колко пъти смяташе за необходимо да прави нови варианти в своята област, защото записът на главната програма показваше грешки, водещи до финансова криза в изолираните производствени сектори на „Дженеси“? Колко пъти бе изпращал обратно в Чикаго неоспорими доказателства за това, че той не служи само за украса във финансовия отдел на „Дженеси“, но всъщност е единственият човек, способен да ръководи работата по програмата?

Отговорите от Чикаго — никога писмени, бяха съобщавани еднакво непроменящи се от безличен глас по телефона. Благодаряха му, признавайки неговия принос, и повтаряха, че като президент на важния отдел в Сан Франциско, е незаменим.